Кметът Прентис го наблюдава как приближава, неговите ръце са скръстени на гърдите. Най-после сред тълпата на мъжете се понася тих ропот, ропотът на жените е много по-ясен и силен, а конниците наоколо трябва да заплашат неколцина души с пушките си, за да въдворят тишина. Кметът дори не поглежда ропота, сякаш това е нещо, за което не си заслужава и да се мисли. Просто гледа как господин Колинс блъска кмета Леджър към стъпалата от задната страна на подиума.
Кметът Леджър изкачва стъпалата и спира, втренчен в тълпата. Тълпата също го гледа, някои от мъжете присвиват очи от пронизителното му жужене, а аз осъзнавам, че в жуженето вече се различават отделни цели думи, думи на страх, картини на страх, картини, в които господин Колинс му насинява окото и му сцепва устната, картини, в които кметът Леджър се предава и бива заключен в кулата.
— На колене — казва Кметът Прентис и макар че го казва тихо, макар че го казва встрани от микрофона, някак си аз чувам думите му, които отекват като камбана право в главата ми, а от това как всички в тълпата рязко си поемат дъх разбирам, че и те са го чули по същия начин.
И сякаш преди още да осъзнае какво точно прави, кметът Леджър коленичи на подиума, изглежда изненадан от постъпката си, от това, че изобщо е там, пред всички тези хора.
Целият град го гледа как коленичи.
Кметът Прентис не помръдва за момент.
После прави крачка към коленичилия.
И измъква нож.
Ножът е голям, блестящ, смъртоносен и свети на слънцето.
Кметът го вдига високо над главата си.
Бавно се извърта на четирите си страни.
Така че да е сигурен, че всички са огледали оръжието.
Стомахът ми се свива и за миг помислям, че…
Но не е моят…
Не е моят…
И после някой от тълпата, някой от другия край на площада изкрещява:
— Убиец!
Един самотен глас, понесъл се над тълпата.
Глас на жена.
Сърцето ми подскача…
Но, разбира се, това не може да е тя…
Но поне има някой, който да изкрещи. Поне някой.
Кметът Прентис бавно прекрачва до стойката, на която отново е поставил микрофона.
Победилият ви враг се обръща към вас — казва, гласът му е почти любезен, сякаш извикалата жена от тълпата изобщо не проумява смисъла на нещата. — Това, че водачите ви ще бъдат екзекутирани, е неизбежен резултат от поражението ви.
Обръща се към кмета Леджър, все така коленичил на подиума. Бившият кмет се мъчи да изглежда спокоен, но всички чуват колко силно е желанието му да остане жив, колко детински звучат мислите му, колко силно се излива над тълпата новопоявилият се негов Шум.
— Сега ще научите — продължава Кметът Прентис, отново обърнат към тълпата, — що за човек е новият ви Президент. Както и какво ще изисква от вас.
Мълчание, пълно мълчание, нарушавано само от скимтенето на кмета Леджър.
Кметът Прентис приближава до него, ножът святка в ръката му. Сред тълпата отново се надига ропот, когато най-после осъзнават на какво им предстои да станат свидетели. Кметът Прентис застава зад гърба на кмета Леджър и отново вдига ножа. Стои там, наблюдава как тълпата го наблюдава, наблюдава лицата в тълпата, докато те гледат и слушат как бившият им кмет се мъчи да сдържи Шума си и не успява.
— ГЛЕДАЙТЕ! — изкрещява Кметът Прентис. — Вижте Бъдещето Си!
Ръката му извърта ножа под ъгъл да намушка човека в краката му, движението на оръжието сякаш повтаря гледайте…
Ропотът на тълпата се усилва…
Кметът Прентис вдига ръка…
Глас, отново женски, може би гласът, обадил се преди малко, отново изкрещява:
— Не!
И тогава аз изведнъж осъзнавам какво в действителност предстои да се случи.
На стола одеве, в помещението с пъстроцветния кръгъл прозорец, Кметът ме победи, докара ме до пълно поражение, изтика ме до ръба на смъртта, накара ме да осъзная ясно, че смъртта идва…
И после залепи лековит пластир на раните ми.
И едва тогава аз сторих онова, което той искаше от мен.
Ножът изсвистява във въздуха и прерязва въжето, вързало китките на кмета Леджър.
Градът ахва, планетата ахва.
Кметът Прентис изчаква момент, после повтаря:
— Вижте бъдещето си — казва го тихо, встрани от микрофона.
Но думите отново откънтяват директно в главата ми.