Там цари почти пълно спокойствие.
Ето я и Ангарад.
Сигурно Дейви я е довел.
— Здравей, момичето ми — казвам, доближавам я бавно и я погалвам по носа.
Момче Жребче, казва Шумът й._Тод?_
— Всичко е наред, момичето ми — шепна й. — Всичко е наред.
— Ранен, казва тя и души засъхналата кръв по лицето ми. Показва влажния си език и ме облизва целия.
Засмивам се и пак я погалвам.
— Добре съм, момичето ми, нищо ми няма.
Шумът й продължава да повтаря името ми, Тод, Тод, докато аз отивам до седлото, където е привързана раницата ми. И пушката ми е там.
И книгата на мама.
Бас ловя, че и тях ги е донесъл Дейви.
Отвързвам поводите на Ангарад и я отвеждам точно пред портите с голямото сребърно В на тях.
— Ще държа една кратка реч — казвам й, докато стягам седлото. — По-добре ще звуча, ако съм те възседнал.
Момче Жребче, казва тя. Тод.
— Ангарад — отвръщам й.
Слагам крак в стремето, мятам се отгоре й и прехвърлям другия си крак, отпускам се на седлото и обръщам очи към небето. Още не е мръкнало, но слънцето отива към залез. Следобедът преваля.
Нямаме много време.
— Пожелай ми успех — казвам.
— Напред — процвилва Ангарад. — Напред.
Войниците от охраната ме гледат, после обръщат погледи към Айвън, който се мъчи да ги накара да замълчат, а това може да стане единствено, ако те укротят Шума си, защото в момента просто блеят като овце, видели пожар.
— Той е лейтенант — обяснява им Айвън.
— Той е момче — отвръща му един войник с рижа коса.
— Той е момчето на Президента — срязва го Айвън.
— Да, а ние трябваше вече да сме го завели в града, редник — обажда се един дебелак с нашивки на ефрейтор на ръкава. — Не ми казвай, че си пренебрегнал пряка заповед от Президента.
— Лейтенантът издаде друга заповед — отвръща Айвън.
— И откога слушаме него преди Президента? — парира Рижият.
— Хайде стига! — виква Айвън. — Колко от вас са назначени в Кантората за наказание?
Всички млъкват.
— Идиот си, ако мислиш, че ще тръгна след едно момче, за да се опълча на Президента — обажда се ефрейтор Дебелак.
— Президентът знае разни работи — намесва се и Рижия. Знае дори неща, които няма откъде да е чул.
— Ще поръча да ни разстрелят — обажда се трети войник, висок, с жълтеникава кожа.
— Кой ще ни разстреля? — пита Айвън. — Армията е да се бие с терористите, а Президентът си виси в разрушената катедрала и ме чака да му заведа Тод.
— А какво прави в катедралата? — пита Рижият. — Защо не е с армията при битката?
— Не му е в стила — намесвам се. Всички вдигат очи към мене. — Кметът не се бие. Той командва, води, но не дърпа спусъка и не си цапа ръцете — Ангарад чувства колко съм нервен и пристъпва встрани. — Кара другите да правят това вместо него.
Освен това, мъча се да скрия аз в Шума си, много иска да говори с мен и затова ме чака.
Да си говоря с Кмета е по-лошо от това да отида на война.
— А ти искаш да го свалиш от власт, така ли? — пита ефрейторът и скръства ръце.
— Той е просто човек — казвам. — Всеки човек може да бъде победен.
— Той не е просто човек — обажда се Рижият. — Хората приказват, че използвал Шума си като оръжие.
— А ако го доближиш повече, можел да контролира съзнанието ти — обажда се Жълтият.
Айвън изпуфтява.
— Бабини деветини. Нищо такова не може да прави…
— О, може да го прави — казвам и всички за пореден път ме зяпват. — Може да те удари с Шума си, това страшно боли. Може да надникне в ума ти и да те накара да направиш точно онова, което ти казва. Да, може да прави всички тези неща.
Всички се взират в мене, чудят се дали ще стигна и до добрите новини.
— Но ми се струва, че може да ти стори нещо такова, само ако те гледа в очите…
— Струва ти се? — обажда се Рижият. — А ударът с Шума никога не е смъртоносен, пък и той може да удря само по един човек, не и мнозина. Не може да победи всички ни, не и ако нападнем заедно.
Обаче крия в Шума си колко силен беше ударът, който ми нанесе Кметът днес от Арената на Въпроса, колко по-голям потенциал имаше, който…