Той работи върху себе си, точи оръжието си.
— Няма значение — казва Жълтият. — Той си има и друга охрана. Да го нападнем си е самоубийство.
— Той смята, че вие само ме ескортирате — казвам. — Ще подминем охраната му и ще стигнем до самия него.
— А защо изобщо трябва да те следваме, лейтенант? — пита ефрейторът саркастично. — Какво печелим ние?
— Свобода от тиранията! — възкликва Айвън.
Ефрейторът извърта очи от досада. И не е сам в жеста си.
Айвън пробва пак:
— Защото когато той си замине, ние ще поемем властта.
Този път въртенето на очи е по-малко, но Жълтият отбелязва:
— Кой иска да го управлява Президент Айвън Фароу?
Иска да разсмее другите, но всички мълчат.
— А какво ще кажете за Президент Хюит? — излайва Айвън и поглежда към мен с извратено пламъче в очите.
Ефрейтор Дебелак изсумтява.
— Че той е момче!
— Не съм момче — отвръщам. — Вече не.
— Той е единственият, който е готов да се изправи срещу Президента — продължава Айвън, — а това означава много.
Войниците започват да се споглеждат. Чувам въпросите в Шума им, пращящото съмнение, страховете, които се застъпват и препотвърждават един друг, и усещам, че идеята на Айвън претърпява неуспех.
Но пак Шумът им ми подсказва как аз да успея.
— Ако ми помогнете — казвам, — ще се добера до лека.
Всички млъкват на секундата.
— Сериозно? — пита Рижият.
— Не-е! — обажда се ефрейторът. — Блъфира.
— Лекът е складиран в избите на катедралата — казвам. — Със собствените си очи видях как Кметът го сложи там.
— Защо продължаваш да го наричаш Кмет? — пита Жълтият.
— Идвате с мен — продължавам, — помагате ми да го арестувам и всеки от вас ще вземе толкова лек, колкото може да носи — вече ме слушат много внимателно. — Време е Хейвън пак да си стане Хейвън, м… му.
— Отнел е лека от цялата армия — казва Айвън. — Ще победим Президента, ще върнем лека на момчетата и тогава на кого мислите, че ще започнат да се подчиняват, а?
— Е, няма да се подчиняват на тебе, Айвън.
— Не — отвръща Айвън и пак ме поглежда странно. — Но може да се подчинят на него.
Мъжете ме гледат отдолу нагоре, гледат ме на гърба на Ангарад, с прашната ми униформа и пушката в ръка, и аз чувам ръждивото мърморене в Шума на всеки един от тях — питат се дали са толкова отчаяни, че да повярват на тия приказки.
Мисля за Виола, седнала насред Арената на Въпроса, тя е всичко, което искам да спася, за нея бих сторил всичко.
Мисля за нея и тогава се сещам как ще ги убедя окончателно.
— Всички жени бяха маркирани с гривни — казвам. — Кой, мислите, остана да бъде маркиран сега?
Когато се връщам на Арената, Лий превързва крака на Виола, по лицето й личи, че болката е намаляла.
— Можеш ли да се изправиш? — питам.
— За малко.
— Няма значение — отвръщам. — Ангарад е отвън. Тя ще отведе теб и Лий до Възражението.
— Ами ти? — казва Виола и сяда.
— Ще се изправя срещу него — казвам. — Трябва да го победя.
Тя цялата се стяга и изпъва.
— Идвам с теб — на секундата казва Лий.
— Дума да не става — казвам. — Накарайте Възражението да прекрати атаката си, както и ги осведомете за методите на действие на госпожа Койл.
Устните на Лий остават плътно стиснати, но виждам как Шумът му ври от гняв заради бомбата, която трябваше да убие Виола. Той също щеше да загине от тази бомба.
— Виола ми каза, че не можеш да убиваш.
Поглеждам Виола кръвнишки, но тя гледа в другата посока.
— Аз мога да убивам — продължава Лий. Ще го убия заради онова, което стори на майка ми и сестра ми.
— Ако не предупредите Възражението — казвам, — ще има още доста мъртви, за които да отмъщаваш.
— Не ми пука за госпожа Койл — казва Лий, но после виждам в Шума му да се въртят образите на други хора, Уилф и Джейн, и други мъже и жени, и Виола, и Виола, и Виола, и Виола.
— Какво ще правиш, Тод? — пита тя. — Не можеш просто да се изправиш сам срещу него.
— Няма да съм сам — казвам. — Няколко от войниците ще дойдат с мен.
Очите й се разширяват.
— Какво?
Усмихвам се.
— Ще вдигна един малък бунт.