— Колко души? — пита Лий със сериозна физиономия.
Поколебавам се.
— Седмина — казвам. — Не успях да накарам всички да се съгласят.
Лицето на Виола се изопва.
— Ще се биеш с Кмета само със седмина мъже?
— Имам шанс — отвръщам. — По-голямата част от армията се е отправила към битката. Кметът ме чака. Сега е възможно най-незащитен.
Виола ме гледа една минута, после слага едната си ръка на рамото на Лий, другата — на моето рамо и се изправя на крака. Виждам как стиска зъби от болка, но Лий е стегнал превръзките здраво и дори и да не помагат за заздравяването на костите, ще и позволят да остане права за малко.
— Идвам с теб — казва.
— Не — казвам, а в същия момент Лий вика:
— В никакъв случай!
Тя стисва зъби.
— А какво ви кара да мислите, че ще послушам, когото и да било от двама ви?
— Не можеш да ходиш — казвам.
— Имаш кон — отвръща тя.
— С Лий можеш да се скриеш на безопасно място — продължавам.
— Кметът очаква и двама ни, Тод. Ако отидеш при него без мен, планът ти ще се провали, преди да си обелил и една дума.
Слагам длан на устата си.
— Нали ти каза, че той ще те използва срещу мен при първа възможност.
Тя изсъсква от болки, докато опитва дали може да се отпусне на някой от глезените си.
— Значи ще е най-добре планът ти да сработи, нали така?
— Виола… — почва Лий, но тя го спира само с поглед.
— Намери Възражението, Лий. Предупреди ги. Нямаш време.
— Но…
— Тръгвай — заповядва тя рязко.
И двамата виждаме как образът й се надига в Шума му, и двамата усещаме как не иска да я оставя. Чувството му към нея е толкова силно, че трябва да отвърна очи встрани.
Но изведнъж ми се приисква да го ударя.
Няма да оставя Тод — казва Виола. — Не и сега, когато го намерих отново. Прости ми, Лий, просто така стоят нещата.
Лий прави крачка назад, но не може да скрие болката в Шума си. Гласът на Виола омеква.
— Прости ми — повтаря тя.
— Виола… — казва Лий.
Но тя клати глава.
— Кметът си мисли, че знае всичко. Мисли, че знае какво се задава. Просто си седи и чака аз и Тод да му дойдем на крака, и в това му състояние да опитаме да го победим.
Лий опитва да я прекъсне, но тя не му позволява.
— Но той забравя — продължава тя, — че аз и Тод прекосихме половината планета сам-самички. Победихме лудия му проповедник. Надбягахме армията му, оцеляхме, въпреки че ни стреляха, биха и преследваха и, мътните да го вземат, оцеляхме при целия му Президентски режим, без да ни взривят, без да умрем при изтезанията или в битка.
Пуска ръката си от рамото на Лий и сега се опира само на мен.
— Аз и Тод? Срещу Кмета? — усмихва се. — Той няма никакъв шанс.
38
Марш към катедралата
Виола
— Вярваш ли в това, което каза току-що? — пита Тод, докато затяга седлото. Говори тихо и очите му не се отместват от работата. — Че той няма шанс срещу нас?
Свивам рамене.
— Прозвуча успокоително.
Тод се усмихва сам на себе си.
— Трябва да поприказвам с войниците — кимва към Лий, застанал настрани с ръце в джобовете, взрян в нас двамата. — Опитай се да го успокоиш, а?
Махва с ръка на Лий и тръгва към мъжете от ескорта, струпани край портата. Лий идва при мен. — Сигурна ли си, че така искаш да постъпиш? — пита.
— Не — отвръщам. — Но съм сигурна в Тод.
Той издиша рязко, вперил очи във върховете на ботушите си, мъчи се да държи Шума си равен и тих.
— Ти го обичаш — казва. Това не е въпрос, а факт.
— Обичам го — отвръщам. Факт.
— По онзи начин ли?
Двамата поглеждаме към Тод. Той жестикулира и обяснява на мъжете какво планира и каква е тяхната роля.
Изглежда като истински водач…
— Отговори ми — казва Лий.
Обръщам му гръб.
— Ако изобщо успееш да намериш Възражението, Лий, това трябва да стане, преди да са се сблъскали с армията.
Той се смръщва.
— Няма да ми повярват, като им кажа какво стори госпожа Койл. Много хора имат нужда от нея като ръководителка и се самоубеждават, че е винаги права.
— Е — казвам нежно и хващам юздите на кобилата.
Момче Жребче?, мисли тя и също не сваля поглед от Тод. — Мисли за нещата така: ако можеш да ги откриеш и ако ние се преборим с Кмета, всичко може да свърши още днес.