Лий примижава срещу слънцето.
— А ако не се преборите с него?
Опитвам да се усмихна.
— Е, тогава трябва ти да дойдеш да ни спасиш, нали така?
Той се мъчи да ми се усмихне в отговор.
— Готови сме — казва Тод и се връща при нас.
— Е, това е — казвам.
Тод протяга ръка на Лий.
— Успех.
Лий стиска ръката му.
— Успех и на теб — отвръща.
Но гледа само мен.
След като Лий изчезва в гората, катерейки бегом хълма, за да пресече пътя на Възражението и да ги срещне преди армията, останалите тръгваме по пътя. Тод води Ангарад, която все повтаря Момче Жребче, повтаря и повтаря, нервна, че я язди някой друг. Тод й мърмори разни неща, за да я успокоява, гали я по гривата и по носа.
— Как се чувстваш? — пита, когато стигаме до първите женски общежития.
— Болят ме краката — казвам. — И главата — потърквам с ръка мястото, където под ръкава ми е скрита гривната. — И ръката също.
— Не, иначе как си? — усмихва се той.
Оглеждам войниците край нас, яздят в каре, сякаш наистина ескортират мен и Тод, както е наредил Кметът: Айвън и още един отпред, двама отзад, двама вдясно от мен и един вляво.
— Вярваш ли, че можем да го победим? — питам аз.
— Е — отвръща той и се засмива тихичко, — тръгнали сме, за да го победим, нали така?
Тръгнали сме.
Нагоре по пътя, право към Ню Прентистаун.
— Я по-бързо — казва по-високо Тод.
Всички ускоряват крачка.
— Изоставен е — прошепва войникът с огненочервената коса, докато преминаваме край все повече и повече сгради.
Пусти сгради.
— Не е изоставен — отвръща друг войник с грамаден корем. — Крият се.
— Страшничко си е така, без армията да обикаля насам-натам — отвръща червенокосият. — Без войници да маршируват.
— Ние маршируваме, редник — срязва го Айвън. — Ние сме войници.
Подминаваме къщи със затворени капаци на прозорците, магазини със спуснати ролетки, улици без каруци и мотопеди, дори без хора. Чуваме Рева иззад затворените врати, наполовина по-тих от обикновено.
Уплашен.
— Знаят, че идваме — казва Тод. — Знаят, че това е войната, която ги чака.
Оглеждам се от гърба на Ангарад. В къщите няма запалена нито една светлинка, няма любопитни погледи, които да надничат и да се чудят защо ли куп войници охраняват само момиче с два счупени крака.
А после улицата завива и ето я и катедралата.
— Леле майко — казва червенокосият, когато спираме.
— И оживяхте след това? — обръща се дебелият войник към Тод.
Камбанарията стърчи непокътната, неясно как се е запазила, крепи се върху рехава камара тухли. Две стени от основния корпус също стоят, едната е фасадата с пъстрия стъклопис.
Но останалата част…
Останалата част на катедралата представлява само куп камъни и прах.
Дори от тук виждаме, че покривът е паднал вътре, части от стените са изхвърчали по улиците и по площада. Арките са се наклонили опасно, изгубили баланса си, вратите са изкривени на пантите, вътрешността на изкормената църква лежи на показ, поема последните слънчеви лъчи, преди да изчезнат зад хоризонта.
Нито един войник не охранява руините.
— Останал е без защита? — пита червенокосият.
— Типично — казва Тод, взрян в катедралата, сякаш може да види Кмета скрит някъде сред стените.
— Ако изобщо, е тук — обажда се Айвън.
— Тук е — отвръща Тод. — Вярвай ми.
Червенокосият започва да отстъпва.
— Няма начин — повтаря, — вървим към смъртта си, момчета. Няма начин.
Хвърля последен уплашен поглед и хуква с всички сили в посоката, от която дойдохме.
Тод въздъхва.
— Още някой?
Мъжете се споглеждат, Шумът им се чуди какво изобщо правят тук.
— Той ще ви маркира с гривни — казва Айвън.
Кимва ми, аз дръпвам ръкава и им показвам моята гривна. Кожата около нея е алена и гореща на допир. Инфектирана, поне така смятам. Мазилата за първа помощ май не са си свършили работата.
— А после ще ви пороби — продължава Айвън. — Не знам за вас, обаче аз не се присъединих към армията, за да чакам това да стане.
— А защо тогава се присъедини? — обажда се друг войник, но е ясно, че не чака отговор.