— Ще го свалим от власт — казва Айвън — и ще станем герои.
— Герои, изпили лека — допълва с кимване дебелият. — Онзи, който контролира лека…
— Стига приказки — казва Тод и аз усещам дискомфорта в Шума му, предизвикан от насоката на разговора. — Ще действаме ли, или не?
Мъжете пак се споглеждат.
А Тод повишава тон.
Повишава го до глас, с който се издават заповеди.
Повишава го така, че дори аз вдигам покорно очи към него.
— Попитах готови ли сме, или не?
— Готови, сър — отвръщат мъжете, сякаш изненадани от собствените си гласове.
— Хайде тогава — казва Тод.
Мъжете тръгват пак напред, крачка, крачка, крачка, хрускат по чакъла, пръснат на пътя, напред през града, към катедралата, а тя става все по-голяма и по-голяма, докато я приближаваме.
Минаваме край няколко дръвчета и аз поглеждам наляво, към хълмовете на юг.
— Господи, Боже — казва дебелият.
Дори от тук виждаме армията, която напредва в далечината, една-едничка черна ръка, извиваща се по твърде тесен път, нагоре към върха на хълма с просеката, нагоре, натам, където ще срещнат възражението.
Поглеждам към залязващото слънце.
— Може би около час — казва Тод, като ме вижда, че гледам, или по-малко.
— Лий няма да стигне навреме — казвам.
— Може и да стигне. Има и преки пътеки.
Змията от войници се точи нагоре по хълма. Толкова са много, че няма начин Възражението да ги победи в открит бой.
— Не бива да се проваляме — казвам.
— Няма — отвръща Тод.
И тогава стигаме до катедралата.
Заобикаляме я отстрани. Тук е пострадала най-силно, цялата северна стена е рухнала на улицата.
— Помнете — промърморва Тод на мъжете, докато крачим по чакъла. Водите двама затворници за среща с Президента, точно както ви е било заповядано. Никакви други мисли.
Проправяме си път сред отломъците. Купчината камъни е толкова висока, че вътре в катедралата не може да се надникне от улицата. Кметът може да е навсякъде.
Заобикаляме един ъгъл, в него зее дупка, виждаме главното помещение и сакристията, над тях виси камбанарията и кръгът пъстро стъкло. Слънцето иззад гърбовете ни грее право през него. От втория етаж висят стени на стаи с продънени подове. Няколко червеношийки кълват остатъци от храна или нещо, още по-гадно сред камъните. Останалата част на постройката се крепи на магия, сякаш се е уморила да стои цяла и се е отпуснала да си почине разрушена.
А вътре в изтърбушените отломки…
— Няма никой — казва Айвън.
— Ето защо няма войници — казва дебелият. — Той е отишъл с армията.
— Не е отишъл с армията — Тод се върти на всички посоки смръщен.
— Тод? — обаждам се аз, защото усещам нещо…
— Той сам ми каза да доведа Тод тук — казва Айвън.
— Тогава къде е? — пита дебелият.
— О, тук съм — отвръща Кметът и прекрачва напред от една сянка, толкова малка, че не би могла да го скрие; ефектът е такъв, сякаш излиза от стената, от място, където не би могъл да бъде видян от никой жив човек.
— Какво, дявол да го… — обажда се дебелият и отстъпва назад.
— Не е дяволът — казва Кметът и закрачва по чакъла към нас, с ръце, отпуснати настрани с обърнати навън длани. Всички войници вдигат пушките си срещу него. По нищо не личи той да е въоръжен.
Но ето го, идва.
— Не, не е дяволът — казва с усмивка. — По-лошо.
— Спри на място — казва Тод. — Тези мъже тук с радост биха те застреляли.
— Знам — отвръща Кметът и спира на най-ниското стъпало пред портата на катедралата, обляга крак на голям камък, паднал там. — Редник Фароу например — кимва към Айвън. — Все така си проси наказание за пълната си некомпетентност.
— Затваряй си устата — казва Айвън, без да вдига поглед от пушката си.
— Не го гледай в очите — бързо казва Тод. — Не го гледай в очите.
Кметът бавно вдига ръце във въздуха.
— Значи ще бъда ваш затворник? — оглежда войниците с насочените пушки. — А, да, сега разбирам — казва. — Имате план. Ще върнете лека на хората, за да може да туширате сегашното им нежелание да издигнат точно вас на власт. Да, много прозорливо.
— Няма да стане така — казва Тод. — Ще разпуснеш армията. Ще оставиш хората да бъдат свободни.
Кметът подпира брадичката си с ръка.