— Работата е там, Тод — казва, — че хората всъщност не искат да бъдат свободни, без значение колко много се жалват по този въпрос. Не, мисля, че онова, което в действителност ще се случи, е, че армията ще унищожи Възражението, че войниците, които сега те придружават, ще бъдат екзекутирани за предателство срещу държавата, а ние с теб и Виола ще си побъбрим за бъдещето ви, точно както ви обещах.
Чува се силно изщракване, когато Айвън зарежда пушката си.
— Така мислиш значи, а?
— Ти си наш затворник, край на дебатите — казва Тод и изтегля дълго въже, навито на седлото на Ангарад. — Да видим как ще реагира армията като разбере.
— Добре — отвръща Кметът, звучи почти весело. — Но да вземем да пратим един от твоите хора до мазето, за да можете да започнете да пиете лека още отсега. Иначе аз ще мога да разчета всичките ви планове предварително, а вие сигурно не искате това.
Дебелият поглежда назад. Тод му кимва и той хуква.
— Отзад и надолу по стъпалата — сочи Кметът. — Пътят е почти чист.
Тод взема въжето и отива до Кмета, подминава насочените пушки.
— Ако опита да прави каквото и да било — казва на войниците, — застреляйте го.
— С удоволствие — отвръща Айвън.
Тод посяга и започва да увива въжето около китките на Кмета.
Чувам стъпки в катедралата. Дебелият се връща на бегом, задъхан, Шумът му е цяла буря.
— Нали каза, че бил в избите, лейтенант.
— Там е — отвръща Тод. — Видях го много добре.
Дебелият поклаща глава.
— Мазето е празно. Абсолютно празно.
Тод поглежда Кмета.
— Преместил си го. Къде?
— Ами ако не ти кажа? — пита Кметът. — Ще ме гръмнеш ли, а?
— Направо предпочитам тоя вариант — вика Айвън.
— Къде си го преместил? — казва Тод с висок, гневен тон.
Кметът го поглежда, после оглежда войниците наоколо, най-после спира очи върху мен на гърба на коня.
— За теб много се тревожех — казва ми. — Не можеш да ходиш, нали?
— Не я гледай — изплюва Тод и прекрачва плътно до него. — Свали си мръсния поглед от нея.
Кметът пак се усмихва, ръцете му са все така протегнати, хлабаво омотани с въжето.
— Добре — отвръща. — Ще ти кажа.
Оглежда пак всички с усмивка.
— Изгорих го — казва Кметът. — След като диваците ни напуснаха по такъв печален начин, лекът повече не ми трябваше и аз го изгорих до последното хапче, изгорих и всички запаси от растението, от което се изработват хапчетата, после взривих и лабораторията и обвиних за всичко Възражението.
Настъпва шокирано мълчание. Чуваме на армията в далечината, марширува по хълма, нагоре към целта си.
— Лъжец — обажда се Айвън, пристъпва напред с вдигната пушка. — Нескопосан при това.
— Не чуваме твоя Шум — казва Тод. — Значи не си изгорил целия лек.
— О, но, Тод, сине — казва Кметът и поклаща глава. — Аз никога не съм вземал лека.
Ново мълчание. Чувам съмнението да се надига в Шума на всички мъже. Виждам как неколцина отстъпват назад, мисли за могъществото на Кмета, мисли за това какво ли всъщност умее. Може би може да контролира напълно Шума си. А ако умее това, то…
— Той лъже — обаждам се аз, спомняйки си думите на госпожа Койл. — Той е Президентът на лъжите.
— Е, поне най-после ме нарече Президент — казва Кметът.
Тод го блъсва по рамото.
— Кажи къде е лекът!
Кметът залита и прави стъпка назад, после възвръща равновесието си. Оглежда ни отново, един по един. Чувам как Шумът на мъжете се надига, най-силен е Шумът на Тод, висок и червен.
— Не лъжа, господа — казва Кметът. — Шумът може да бъде контролиран с нужната самодисциплина. Може да бъде смълчан оглежда ни пак, усмивката му пак разцъфва. — Може да бъде използван.
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, чувам.
Но не мога да разбера дали идва от Шума на Кмета…
Или от Шума на Тод.
— Писна ми! — вика Айвън.
— Знаете ли, редник Фароу — отвръща Кметът, — на мен също.
И напада.
39
Най-злият ти враг
Тод
Усещам как първият залп от Шум прелита край мен, шшшш от концентрирани думи и звуци, и картини, префучава над рамото ми, право към мъжете с пушките. Свивам се и се хвърлям към земята…
Защото мъжете започват да стрелят…