А аз съм точно пред куршумите…
— Тод! — Чувам писъка на Виола зад стрелбата, мъжете също запищяват, аз се изтъркулвам по чакъла, виждам ефрейтора дебелак на колене пред Ангарад, ръцете му притискат ушите, свил се е с лице до земята и вие страшно, без думи, Виола го гледа, чуди се какво става. Друг войник пада по гръб, забива пръсти в очите си, сякаш се мъчи да ги извади, трети е паднал в безсъзнание по корем. Двама бягат към града.
Шумът излита от Кмета по-силен и висок от когато и да било.
Много по-силен от удара, който ми нанесе днес в Кантората.
Достатъчно силен да събори петима мъже наведнъж.
Само Айвън е останал прав, едната му ръка притиска ухото, другата се мъчи да насочи пушката към Кмета, но всъщност опасно я размахва във всички посоки.
БУМ
Един куршум се забива в земята пред очите ми, напълва ги с прах и пръст…
БУМ
Още един отскача от камъните в катедралата…
— АЙВЪН! — виквам.
БУМ
— Спри да стреляш! Ще ни избиеш!
БУМ
Пушката се насочва право към главата на Ангарад. Тя отстъпва, виждам как Виола сграбчва юздите, изненадана от движението, крепи се с последни сили на гърба й…
И тогава виждам Кмета, който крачи напред и напред, и напред…
Очите му са фиксирани върху мъжете, които атакува…
Подминава ме…
А аз дори не мисля…
Скачам от земята, за да го спра…
А той се обръща и праща Шума си право срещу мен…
Светът лумва в светлина, става ужасяващо, болезнено ярък, сякаш всички могат да видят на светлото колко много те боли, всички гледат и ти се смеят, и няма къде да се скриеш, и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си омотано на топка, тежко като куршум се забива в теб и показва на всички лошото, черното в тебе, показва всичките ти грешки, казва, че си безполезен, че си боклук, че си НИЩО, че животът ти няма смисъл, че няма защо да живееш, че нямаш цел, че трябва да разкъсаш стените, които те ограждат и да оголиш сърцевината си и, или да умреш, или да поднесеш себе си като дар на онзи, който може да те спаси, в дар на мъжа, който може да те контролира, който може да прекрати мъката, който може да оправи нещата и всичко пак да е наред, наред, наред.
Но дори и Шумът не може да спре едно движещо се напред тяло.
Чувствам всички тези неща в главата си, но вече летя срещу Кмета, блъсвам се в него и го събарям от стъпалата пред катедралата.
Той изръмжава, когато му изкарвам въздуха и Шумната атака спира на секундата. Дебелакът изкрещява и пада, Айвън се бори за въздух, а Виола вика „Тод!“, а една ръка ме хваща за врата, избутва главата ми нагоре и Кметът поглежда право в очите ми…
И ме удря от упор.
— Дай ми пушката! — крещи Кметът, изправен над Айвън, който е клекнал на земята пред него, притиска с ръка ухото си, но пушката сочи към врага. — Дай ми я!
Примигвам, в очите ми има пясък и прах, за секунда се чудя къде съм…
Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо.
— Дай ми пушката, редник!
Кметът крещи на Айвън, удря го отново и отново с Шума си, а Айвън се свива ли, свива към земята…
Но пушката е насочена…
— Тод!
Виждам конски крака до главата си. Виола е още на гърба на Ангарад.
— Тод, събуди се! — вика тя.
Поглеждам я изотдолу.
— Слава Богу! — вика тя, а лицето й е въплъщение на раздразнението. — Глупавите ми крака! Не мога да сляза от проклетия кон!
— Добре съм — отвръщам, въпреки че не знам дали съм добре, почвам да се изправям, главата ми се върти.
Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо.
— Тод, какво става? — пита Виола, когато се хващам за юздите, за да се надигна. — Чувам Шум, но…
— Пушката! — вика Кметът, пристъпвайки още по-близо до Айвън. — Веднага!
— Трябва да му помогнем — казвам…
Но се свивам от най-силната Шумна атака, която някога съм виждал…
Блясък от Шум толкова ярък, че почти съзирам как въздухът между Кмета и Айвън…
И Айвън изсумтява и си прехапва езика…
Кръвта потича от устата му…
Той запищява с детски глас и пада…
Пуска пушката…
Пуска пушката право в ръцете на Кмета.
Той я вдига, зарежда я и я насочва към нас с едно-единствено елегантно и светкавично движение. Айвън лежи на земята и конвулсивно потрепва.
— Какво стана? — пита Виола, толкова ядосана, че не обръща внимание на пушката.