Аз вдигам ръце във въздуха, без да пускам юздите.
— Може да използва Шума си — обяснявам, без да свалям очи от Кмета. — Използва го като оръжие.
— Точно така — усмихва ми се Кметът.
— Чувах само викове — казва Виола и оглежда мъжете, нахвърляни по земята наоколо, още дишащи, но в безсъзнание. — Как така като оръжие?
— Истината, Виола — отвръща Кметът, — е, че това е най-доброто оръжие на света. Казваш на човека истината за него и той — Кметът подритва Айвън с ботуша си — обикновено има проблем с това да я приеме — намръщва се. — Не можеш да го убиеш с нея, обаче — после вдига очи към нас. — Все още не.
— Но… — тя не вярва. — Как? Как можеш да…?
— Аз вярвам в две максими, скъпо момиче — отвръща Кметът и бавно закрачва към нас. — Първата гласи, че ако можеш да контролираш себе си, можеш да контролираш и другите — ухилва се, а очите му бляскат. — Това е философия, която ми върши отлична работа.
Мисля си за господин Хамър. За господин Колинс. За мантрите, които чувах, когато минавах край къщата на Кмета в стария ни дом.
— Ти си обучил останалите — казвам. — Мъжете от Прентистаун, обучил си ги да контролират Шума си.
— С различна степен на успех — отвръща, — но, да, в общи линии така е, нито един от офицерите ми никога не е вземал лека. Защо? Слабост е все да разчиташ на някакво си лекарство.
Почти до нас е.
— Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз — изричам на глас. — Да, ти започна толкова блестящо! Така добре се контролираше, докато причиняваше на онези жени нечовешка мъка.
Шумът ми става аленочервен.
— Няма да говориш за това — казвам. — Само правех, каквото ти заповядваше…
— Само следвах заповеди — подиграва ме Кметът. — Извинението на последните разбойници още от зората на времената — спира на две крачки от нас и насочва пушката към гърдите ми. — Помогни й да слезе от коня, Тод.
— Какво?
— Глезените, това ще да е проблемът. Ще трябва да й помагаш, сама не може да върви.
Още държа юздите в ръка. В главата ми идва мисъл, която се мъча да прикрия.
— Пусни я — казвам. — Ще сторя всичко, каквото поискаш.
— А, това вече съм го чувал — отвръща Кметът. — Свали я от коня.
Поколебавам се, чудя се дали да не плесна Ангарад и да я подгоня надалеч, чудя се дали Виола би могла да избяга, чудя се къде ли е безопасно сега…
— Не — казва Виола и започва сама да се опитва да слезе. — Дума да не става. Няма да те оставя.
Хващам я за ръцете и й помагам да слезе. Обляга се на мен, за да стои права, но аз я крепя.
— Прекрасно — възкликва Кметът. — Хайде сега да влезем вътре и да си поприказваме.
— Да започнем с онова, което ми е известно.
Довел ни е в главното помещение с кръглия пъстър прозорец, но сега то не е точно помещение, зее от две страни и отгоре, отворено към небето, стъклописът е още на място, гледа към нас, но не грее в църква, а над куп чакъл.
Гледа към малко разчистено пространство, в което са подредени счупената маса и два стола.
На тях седим ние с Виола.
— Например известно ми е — почва Кметът, — че не ти си убил Аарон, Тод, че така и никога не си направил последната стъпка към това да станеш мъж, Виола е забила ножа.
Виола ме хваща за ръката и стиска здраво, показва ми, че никак не я интересува какво знае Кметът. — Знам също така, че Виола ти е казала, че Възражението се крие край океана, казала ти го е, когато отиде при нея онзи път, когато ти позволих да избягаш.
Шумът ми лумва от гняв и срам. Виола стиска ръката ми още по-силно.
— Знам, че си изпратил момчето на име Лий да предупреди Възражението днес — обляга се на масата. — Разбира се, отлично знам кога и откъде ще нападнат терористките.
— Ти си чудовище — казвам.
— Не — отвръща Кметът. — Просто водач. Водач, който разчита всяка твоя мисъл — мисъл за теб, за Виола, за мен, за този град, за тайните, които си въобразяваш, че криеш, аз чета всичко, Тод. Не ме слушаш май какво ти говоря — държи пушката и ни гледа, седнали пред него. — Знаех всичко за атаката на Възражението тази сутрин преди ти изобщо да си отвориш устата.
Изпъвам се.
— Как така?
— Бях събрал армията още преди да почне разпитът на Виола.
Надигам се.
— Измъчвал си я за нищо?
— Сядай долу — казва Кметът и лек блясък от Шума му кара коленете ми да омекнат и аз пак се отпускам на стола. — Не беше за нищо, Тод. Вече трябва да ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че аз нищо не правя без някаква цел.