После пъхва ножа в канията, закачена отзад на колана му и се обръща отново към микрофона.
И започва да лепи лековити пластири върху раните на тълпата.
— Аз не съм онзи, за когото ме смятате — казва. — Не съм тиранин, дошъл да изколи враговете си. Не съм безумец, явил се, за да унищожи онова, което прави възможно собственото ми съществуване. Не съм — поглежда към кмета Леджър — палач.
Тълпата, и мъжете, и жените, пазят такава дълбока тишина, че ми се струва, че площадът е напълно празен.
— Войната приключи — продължава Кметът, — и на нейно място ще настъпи нов мир.
После посочва към небето. Хората вдигат погледи, сякаш Кметът сочи нещо, което заплашва да падне на главите им.
— Може би сте чули слуха — казва Кметът, — че към нас пътуват нови заселници.
Стомахът ми се свива.
— Като ваш Президент най-отговорно ви заявявам — продължава Кметът, — че слухът напълно отговаря на истината.
Откъде знае? Откъде знае, мътните го взели?
При тези новини тълпата отново забръмчава, приказват и мъжете, и жените. Кметът не им нарежда да мълчат, а весело ги надвиква.
— Ние ще бъдем готови да посрещнем новите хора сред нас!
— Ще бъдем едно гордо общество, което ще ги приветства с добре дошли в новия Рай! — гласът му отново се извисява. — Ще им покажем, че с право са обърнали гръб на Стария свят, за да встъпят в Небесната Благодат!
Бръмченето нараства, вече всички говорят едновременно.
— Ще отнема лека на всички ви — казва Кметът.
Леле майко, колко внезапно замлъква бръмченето.
Кметът също мълчи, оставя мълчанието да се натрупа, след това добавя:
— На първо време.
Мъжете се споглеждат, после обръщат очи към Кмета.
— На прага сме на нова ера — казва Кметът Прентис. — Вие ще заслужите доверието ми, като ми помагате да изградя нашето ново общество. Когато това дело бъде завършено и новото общество вече има сили да посрещне първите предизвикателства и да отпразнува първите си успехи, вие отново ще си спечелите правото да се наричате мъже. Ще си спечелите правото лекът да ви бъде върнат и тогава ще настъпи моментът, когато всички ние наистина ще станем братя.
Не поглежда към жените. Мъжете в тълпата също не поглеждат към жените. На жените лекът изобщо не им е необходим, сещате ли се?
— Ще бъде трудно — продължава Кметът. — Няма да ви лъжа. Но наградата си заслужава — махва с ръка към армията. — Моите помощници вече започнаха да ви организират. Ще продължите да следвате заповедите им, но ви уверявам, че те няма да са твърде тежки и вие скоро ще се убедите, че аз не съм потисник. Не съм смъртната ви присъда. Аз не съм — прави пауза, — ваш враг.
После за последен път вдига високо глава над тълпата от мъже.
— Аз съм вашият спасител — завършва.
И дори без да чувам Шума им, аз виждам, как мъжете в тълпата се замислят дали има и най-малка възможност Кметът да казва истината, дали пък нещата, въпреки всичко, няма да се оправят, дали в крайна сметка, независимо от всичките им страхове, не им се е разминало.
Не ви се е разминало, мисля. Ама никак даже не ви се е разминало.
Тълпата още не се е разотишла след изявлението на Кмета, когато от ключалката се разнася щрак-щрак.
— Добър вечер, Тод — казва Кметът и пристъпва в камбанарията затвор, оглежда се и сбръчква нос от миризмата. — Хареса ли ти речта ми?
— Откъде знаеш, че новите заселници идват? — питам. — Говорил ли си с нея? Как е тя?
Той не отговаря, но и не ме удря заради нахалството. Само се усмихва и казва:
— Всичко с времето си, Тод.
Чувам как пред вратата се разнася Шум, който се качва по стълбите Жив, жив съм, казва той, жив, жив, жив и в камбанарията влиза кметът Леджър, отново блъскан от господин Колинс.
Застива на място, когато вижда Кмета Прентис.
— Утре ще ви докарат нови легла — казва Кметът Прентис, без да откъсва поглед от мен — и тоалетни принадлежности.
Кметът Леджър движи беззвучно челюстта си, но думите излизат едва след няколко опита:
— Господин Президент…
Кметът Прентис не му обръща внимание.
— Утре започваш и първата си работа, Тод — казва.
— Работа ли? — зяпвам.
— Всеки трябва да работи, Тод — обяснява Кметът. — Трудът е пътят към свободата. Аз също ще работя. Както и кметът Леджър.