Той се надига и пак показва колко обича да ходи и да говори едновременно.
— Ти си напълно прозрачен за мен, Тод. От първата ни среща в тази стая до днес. Аз съм знаел всичко за теб. Винаги.
Поглежда към Виола.
— Това не се отнася за прелестната ти приятелка, обаче, която се оказа по-костелив орех, отколкото очаквах.
Виола се намръщва. Ако имаше Шум, сигурно щеше да го зашлеви с него.
И тогава ми хрумва една мисъл…
— Не се и опитвай — казва Кметът. — Изобщо не си толкова напреднал. Дори капитан Хамър не умее още това. Просто сам ще се нараниш, при това лошо — поглежда ме. — Би могъл да се научиш да се контролираш, Тод. Можеш да напреднеш много, много повече от жалките глупаци, които ме последваха от Прентистаун до тук. Горкият господин Колинс, той си беше един домакин, а капитан Хамър е нещастен садист, но ти, Тод, о, ти… — очите му греят.
— Ти можеш да водиш армии.
— Не искам да водя армии — отвръщам.
Той се усмихва.
— Може да се окаже, че нямаш друг избор.
— Избор винаги има — обажда се Виола до мен.
— О, хората много обичат да повтарят това — отвръща Кметът. — Помага им да се чувстват по-добре — приближава се до мен и се вглежда в очите ми. — Но аз те наблюдавах, Тод. Момчето, което рискува собствения си живот, за да спаси обичната си Виола. Момчето, което чувстваше такава вина от всички ужасни неща, които вършеше, че се опита да изключи напълно емоциите си. Момчето, което преживява всяка чужда болка, което усещаше всеки гърч, изписан по лицата на жените, на които поставяше гривни.
Навежда се съвсем близо до лицето ми.
— Момчето, което отказа да изгуби душата си.
Чувствам го. Той е в Шума ми, рови, рови, обръща нещата в мен, разхвърля в главата ми.
— Извърших страшни неща — казвам, без дори да имам намерение да го кажа.
— Но ги изстрада сам, Тод — гласът му сега е мек, почти нежен. — Твоят най-зъл враг си ти самият, самонаказваш се много по-тежко, отколкото очаквах. Мъжете имат Шум и начинът, по който го контролират, показва каква част от тях е останала жива, но ти, дори когато искаш, не можеш да се контролираш. Ти чувстваш, Тод, повече от всеки друг мъж, който съм срещал през живота си.
— Млъквай — казвам, мъча се да отвърна очи от него, но не мога.
— Но това качество те прави могъщ, Тод Хюит. В този свят на безсловесност и претовареност с информация способността да чувстваш, мое мило момче, е наистина рядка дарба.
Запушвам ушите си с длани, но продължавам ясно да го чувам в главата си.
— Ти си единственият, когото не успях да пречупя, Тод. Единственият, който не падна. Единственият, който остана невинен, независимо от кръвта, която оцапа ръцете му. Единственият, който в Шума си продължава да ме нарича „Кмет“.
— Не съм невинен! — изкрещявам, а ушите ми са все така запушени.
— Можеш да управляваш рамо до рамо с мен. Ще станеш мой първи помощник. А когато се научиш да контролираш Шума си, можеш да ме свалиш от власт.
И после думите прокънтяват през цялото ми тяло.
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
— Престани! — чувам вика на Виола, но той сякаш идва от километри разстояние.
Кметът слага ръка на рамото ми.
— Можеш да бъдеш мой син, Тод Хюит — казва. — Моят истински наследник. Винаги съм искал да имам син, който…
— Тате? — вик, който пронизва като куршум вдигналата се наоколо мъгла.
Шумът в главата ми замлъква, Кметът рязко отстъпва назад, усещам как отново мога да дишам.
Дейви е застанал зад нас, стиска пушката в ръката си. Довел е Смъртоносен до стъпалата на катедралата и наднича над камарите чакъл, гледа трима ни вътре.
— Какво става? Кои са тия, дето се валят отвън?
— Какво правиш тук? — срязва го Кметът намръщено. — Вече победихте Възражението, може би?
— Не, тате — отвръща Дейви и се покатерва през камарата, крачи към нас. — Всичко е било номер, измама — застава до мен. — Здравей, Тод — казва кротко и ми кимва за поздрав. Поглежда Виола, но не смее да задържи очи върху нея.
— Кое е било измама? — пита Кметът и вече наистина изглежда гневен.