— Възражението въобще не бяха на онзи хълм — отвръща Дейви. — Навлязохме дълбоко, дълбоко в гората, но от тях нямаше и следа.
Чувам как Виола тихо ахва, от нея излита аура на щастлива изненада, която тя веднага се мъчи да прикрие.
Кметът вдига глава, вперва очи в нея, те святкат от ярост, по лицето му личи как мисли и мисли.
А после вдига пушката и я насочва към главата й.
— Дали има още нещо, което би желала да споделиш с нас, Виола?
40
Нищо не се променя, всичко се променя
Виола
Тод вече е на крак, скочил е от стола си, застанал е между мен и Кмета, дулото сочи в него, Шумът му вилнее така страшен и яростен, че Кметът прави крачка назад.
— Виждаш каква сила притежаваш, мило мое момче? — казва. — Ето защо те накарах да гледаш, докато я разпитвахме. Страданието ти те прави толкова силен. Аз ще те науча как да опитомиш тази сила и аз и ти заедно ще…
— Ако я нараниш — отвръща Тод бавно и ясно, — ще те разкъсам на парчета със собствените си ръце.
Кметът се усмихва.
— Вярвам ти — после пак вдига пушката. — Но въпреки това…
— Тод — казвам.
Той се извърта към мен.
— Той така побеждава. Разиграва ни, изнудва единия с другия. Точно както ти каза. Е, тази история приключва тук и сега…
— Тод… — опитвам се да се изправя, но тъпите глезени не ме държат и залитам. Тод посяга към мен…
Но Дейви е онзи, който…
Дейви ме подхваща за лакътя, задържа ме да не падна и леко ме слага обратно на стола. Не вдига очи от земята, не среща погледа ми. Нито погледа на Тод. Нито погледа на баща си. Шумът му пожълтява от срам и смущение, той дърпа бързо ръка от мен и отстъпва встрани.
— Е, какво да кажа, благодаря ти, Дейвид — казва Кметът, който, колкото и да се мъчи, не може да замаскира изненадата си. — А сега — обръща глава към мен. — Би ли била така добра, моля те, да ме осведомиш какви са истинските планове на Възражението относно нападението над Ню Прентистаун?
— Нищо не му казвай — обажда се Тод.
— Аз и нищо не знам — отвръщам. Сигурно Лий е успял да ги пресрещне…
— Нямаше достатъчно време да ги пресрещне и ти отлично го знаеш — казва Кметът. — Ясно е какво се е случило. Нали, Виола? Твоята госпожа за пореден път те е подвела. Ако бомбата, която ти носеше, избухне според плана, би било все едно дали знаеш същинската информация или не, защото след взрива ти и — както госпожата се е надявала — аз ще сме мъртви. Но ако те заловят преди взрива, е, тогава… Най-добрият лъжец е онзи, който вярва, че казва истината.
Аз мълча, защото как е възможно тя да ме е подвела, след като онова, което знаех, беше просто нещо, което Лий беше подслушал случайно…
Но после се замислям…
Тя е искала той да я подслуша.
Знаела е, че той няма да се сдържи и ще ми каже.
— Планът й е сработил прекрасно, Виола, а, какво ще кажеш? — сянката от залязващото слънце достига лицето на Кмета, хвърля мрак върху му. — Обрат след обрат, лъжи, изградени върху други лъжи. Тя те е изиграла точно както е искала, сещаш ли се?
Впервам очи в него.
— Тя ще те победи — казвам. — Безскрупулна и безмилостна е, точно като тебе.
Той се ухилва.
— О, повече от мене, ако смея да отбележа.
— Тате? — обажда се Дейви.
Кметът примигва, сякаш е забравил, че синът му е тук.
— Да, Дейвид?
— Тате, ами, ъъ… армията? — Шумът на Дейви прелива от объркване и умора, мъчи се да хване смисъла на онова, което баща му върши, но не намира опора, която да го ориентира. — Какво ще правим сега? Накъде да тръгнем? Капитан Хамър чака твоите заповеди.
Край нас се носи само ниският, тих, уплашен Рев на Ню Прентистаун, излива се от къщите, но по прозорците все още не се мяркат любопитни лица, откъм хълма с просеката вече се дочува черното, раздразнено, изкривено жужене на армията. Все още ги виждаме горе на хълма, лъскави като куп черни бръмбари, катерещи се един върху друг, всеки пързалящ се по гладките черупки на онези под него.
А ние си седим тук, сами с Кмета и неговия син, в зейналите руини на катедралата, сякаш сме последните живи на тази планета.
Кметът пак ме поглежда.
— Добре, Виола, ти отговори. Какво да правя сега?
— Падни — отвръщам, гледам го от упор, не мигам дори. — Предай се.