Той ми се усмихва.
— Откъде ще дойдат, Виола? Ти си умно момиче. Все си подочула нещичко, видяла си някой знак, който да те насочи към истинския й план.
— Тя няма да ти каже — обажда се Тод.
— Не мога да ти кажа — отвръщам. — Защото нямам ни най-малка представа.
Мисля, мисля напрегнато, но наистина нямам представа…
Освен да е вярно онова, което тя ми каза за източния път…
— Чакам, Виола — Кметът вдига пушката и я опира в главата на Тод. — Животът му е в твоите ръце.
— Тате? — обажда се Дейви, шокът блика от Шума му.
— Какво правиш?
— Не е твоя работа, Дейвид. Мятай се на коня. Имам съобщение за капитан Хамър, трябва да му го отнесеш.
— Насочил си пушката към Тод, тате.
Тод се обръща и го зяпва. Аз също. Както и Кметът.
— Няма да го застреляш — казва Дейви. — Не можеш. — Бузите на Дейви са поаленели, това се вижда дори в сумрака. — Нали каза, че е твой втори син.
Настъпва неловко мълчание, по време на което Дейви се мъчи да укроти Шума си.
— Виждаш ли какво имам предвид, като казвам, че си могъщ, Тод? — казва Кметът. — Погледни как си повлиял на сина ми. Вече си имаш последовател.
Дейви ме поглежда, поглежда ме право в очите.
— Кажи му къде са твоите хора — Шумът му е пълен със страх, с тревога от това как се развиват нещата. — Хайде, просто му кажи.
Аз поглеждам Тод.
Той не откъсва очи от пушката на Дейви.
— Да, Виола, хайде, кажи ми — казва Кметът. — Най-проницателната хипотеза, която ти идва на ум. Дали ще дойдат от запад? — вдига поглед към водопада, най-високата точка на западния хоризонт, където слънцето изчезва зад зигзагообразния път, спускащ се по хълма, по хълма, на който съм била само веднъж през живота си и никога повече не съм се връщала. Кметът пак се обръща към мен. — Или пък от север, макар че това би значело, че трябва някак си да пресекат реката. Или пък от източния хълм? Да, може би ще дойдат откъм хълма с радиокулата, която твоята госпожа взриви и така ликвидира всяка възможност да се свържеш с твоите хора на корабите.
Стисвам зъби.
— И след всичко това ти все още си й вярна?
Мълча.
— Можем да пратим войници на разузнаване, тате — казва Дейви, — в различни посоки. Все отнякъде трябва да се появяват.
Кметът мълчи минута, взира се в нас с Тод. Най-после се обръща към Дейви и казва:
— Върви да поръчаш това на капитан Хамър.
Но думите му прекъсват след едно далечно БУМ.
— Това дойде от изток — казва Дейви, когато всички вдигаме глави в тази посока, нищо че пред очите ни се изпречва една от неразрушените стени на катедралата.
Наистина идва от изток.
Точно от пътя, по който тя ми каза, че ще нахлуят в града.
Накарала ме е да мисля, че истината е лъжа, а лъжата — истина.
Ако се измъкна жива от тази история, ще си поприказвам с тази жена.
— Кантората на Въпроса — обажда се Кметът. — Разбира се. Къде другаде биха могли да…
Отново млъква, вирва глава, вслушва се. Чуваме Шума няколко секунди след като той го чува. Шумът на някой, който тича с всички сили към катедралата, доближава се откъм задната страна, откъм пътя, по който ние дойдохме, заобикаля руините отпред, качва се по стъпалата пред портата и нахълтва задъхан.
Червенокосият войник, онзи, който избяга от нас. Очевидно не си дава сметка пред кого се изправя, препъва се в пръснатите камъни.
— Идват! — изкрещява. — Възражението идва!
От Кмета изригва Шум и червенокосият залита.
— Успокой се, редник — казва Кметът с лукав, змийски тон. — Разкажи както се полага.
Войникът се задъхва, не може да се успокои достатъчно.
— Завладяха Кантората на Въпроса — поглежда към Кмета, пленен от погледа му. — Избиха охраната.
— Разбира се — казва Кметът, все така задържайки погледа на червенокосия войник. — Колко бяха?
— Двеста — отвръща червенокосият, който е престанал да мига. — Освобождават затворниците.
— Оръжия? — пита Кметът.
— Имат пушки. Трасиращи бомби. Гранатомети. Тежки картечници, карат ги с каруци — не мига.
— Как върви битката?
— Бият се свирепо.
Кметът повдига вежда, без да го изпуска от очи.
— Бият се свирепо, сър — повтаря войникът, все така не мига, все така не може да откъсне очи от Кмета, колкото и да опитва. В далечината се чува ново БУМ и всички, с изключение на Кмета и червенокосия войник, трепваме. — Тръгнали са на война, сър — добавя войникът.