Кметът държи погледа му.
— Значи би трябвало и ти да си там, за да се опитваш да ги спреш, нали така?
— Сър?
— Трябва да си вземеш пушката и да попречиш на Възражението да разруши града ти.
Войникът изглежда объркан, но все така не мига.
— Аз трябва…
— Трябва да си в първата линия на фронта, войнико. Настъпил е тежък час.
— Настъпил е тежък час — измърморва войникът, сякаш сам не чува гласа си.
— Тате? — обажда се Дейви, но Кметът не му обръща внимание.
— Какво още чакаш, войнико? — казва Кметът. — Време е за битка.
— Време е за битка — казва войникът.
— Марш! — рязко излайва Кметът и червенокосият отскача и се втурва натам, откъдето е дошъл, тича към Възражението, вдигнал е пушката си, крещи неразбираемо, хвърчи към врага толкова бързо, колкото преди малко бягаше от него.
Наблюдаваме го в смаяно мълчание.
Кметът вижда, че Тод всъщност гледа със зяпнала уста не войника, а него.
— Да, скъпо момче, това също можеш да го усвоиш.
— Все едно го уби — казвам. — Каквото и да му стори…
— Само го накарах да види дълга, който е пренебрегнал — отвръща Кметът. — Нито повече, нито по-малко. А сега, колкото и завладяващ да е този наш разговор, ще трябва да го отложим за по-късно. Боя се, че се налага да помоля Дейви да върже и двама ви.
— Тате? — стреснато се обажда Дейви отново.
Кметът вперва поглед в него.
— После ще отидеш при капитан Хамър и ще му кажеш да поведе армията на изток и да поддържа максимална скорост и ярост на удара. — Кметът поглежда към южния хълм, където армията му все така чака. — Време е да приключим с тази история.
— Не мога да ги вържа, тате, това е Тод.
Кметът дори не обръща глава към него.
— Достатъчно, Дейвид. Когато ти дам пряка заповед…
Бум!
Той млъква и вдига очи.
Защото звукът този път е различен, различен тип звук е. Чуваме тихо фшшш, ръмжене изпълва въздуха, с всяка секунда все по-силно.
Тод ме поглежда объркано.
Аз само свивам рамене.
— Никога не съм чувала нищо подобно.
Ръмженето се превръща в рев, който изпълва смрачилото се небе.
— Не ми звучи като бомба — казва Дейви.
Кметът ме поглежда.
— Виола, дали…
Млъква и бавно извръща глава.
И тогава осъзнаваме…
Че този рев не идва от изток.
— Ето там — посочва Дейви, вдигнал ръка към водопада, натам, където небето още розовее след залеза.
Кметът пак ме поглежда.
— Това е твърде шумно, за да бъде трасираща бомба — лицето му се стяга. — Възражението разполага ли с ракети? — пристъпва и се надвесва над мен, огромен е. — Успели ли са да конструират ракети?
— Дръпни се от нея! — кресва Тод и опитва отново да застане между нас.
— Ще разбера какво издава този звук, Виола — казва Кметът. — Кажи ми веднага какво е!
— Не знам какво е! — отвръщам яростно.
Тод крещи и заплашва:
— Ако и с пръст я докоснеш…
— Става още по-силно! — вика Дейви, запушвайки ушите си е длани. Всички се обръщаме и вперваме очи в западния хоризонт, наблюдаваме как една черна точка се издига в небето, загубва се в последния блясък на слънцето, после отново се появява, става все по-голяма, защото приближава бързо.
Приближава право към града.
— Виола! — кресва Кметът, после стисва зъби и изпраща Шумен удар към мен, но аз не чувствам онова, което мъжете чувстват, и не реагирам.
— Не Знам! — кресвам в отговор.
И тогава Дейви, който и за миг не е откъснал очи от приближаващата точка, казва:
— Това е кораб.
41
Часът на Дейви Прентис
Тод
Това е кораб.
Един проклет кораб.
— Твоите хора — казвам на Виола.
Но тя само клати глава, не отрича, само следи точката, издигнала се над водопада.
— Твърде малък е за заселнически кораб — обажда се Дейви.
— И идва твърде рано — добавя Кметът и насочва пушката си към точката, сякаш може да простреля кораба от това разстояние. — Най-малко още два месеца има трябват, за да пристигнат.