Но Виола сякаш не чува нито една от разменените думи, надеждата изгрява на лицето й така болезнено силна, че ми се къса сърцето само като я гледам.
— Совалка за разузнаване — прошепва, така че я чувам само аз. — Друга совалка. Пратени са да ме търсят.
Обръщам очи към кораба.
Той вече е подминал водопада, носи се над реката.
Совалка за разузнаване, същата като онази, с която Виола катастрофира в блатото преди много дни, онази, която уби родителите й и която я заточи тук за толкова месеци. Изглежда грамадна като къща, има къси тъпи крила, изглеждат твърде малки, за да я държат във въздуха, пламъци излитат от опашката й и тя лети, лети, лети над реката, следва посоката на течението, плискащо стотици метри под нея.
Наблюдаваме я как приближава.
— Дейвид — обажда се Кметът, без да откъсва очи от кораба. — Доведи ми коня.
Но Дейви е вдигнал лице към небето, Шумът му е отворен, пълен с удивление и възхита.
Знам точно какво чувства.
В Новия свят нищо не лети, освен птиците. Имаме машини, които могат да се движат по пътищата, мотопеди, няколко коли, но за придвижване от едно място на друго най-вече използваме коне, волове, каруци и собствените си крака.
Нямаме крила.
Корабът се движи надлъж по реката, наближава катедралата, вече почти над нас, не спира, но е толкова близо, че виждаме светлините от долната му страна, а звездите на небето избледняват пред блясъка на опашката от изгорели газове. Лети, подминава ни и продължава по реката.
Движи се на изток, право към Възражението.
— Дейвид! — остро се обажда Кметът.
— Помогни ми да се изправя — прошепва ми Виола. — Трябва да стигна до тях. Трябва да вървя при тях.
Очите й са подивели, диша тежко, взира се в мен толкова напрегнато, погледът й е като нещо солидно, плътно, което чувствам по кожата си.
— О, да, той ще ти помогне да станеш — казва Кметът и насочва пушката, — налага се, защото идваш с мен.
— Моля? — ахва тя.
— Това са твоите хора, Виола — обяснява Кметът. — Ще се чудят къде ли си. Аз мога да те заведа направо при тях — после ме поглежда — или пък мога да ги информирам с прискърбие, че си загинала в катастрофата, заедно с родителите си. Кой вариант предпочиташ?
— Няма да дойда с теб — отвръща Виола. — Ти си лъжец и убиец…
Той обаче я пресича.
— Дейвид, ще пазиш Тод докато аз заведа Виола до кораба — поглежда я отново. — Смятам, известна ти е охотата, с която синът ми прибягва до оръжието си, ако не срещне желание за сътрудничество от отсрещната страна.
Виола поглежда Дейви яростно. Аз също вдигам очи към него, а той стърчи прав с пушката в ръка, мести поглед между мен и татко си.
Шумът му ври.
Шумът му ясно казва, че няма начин някога, по каквато и да било причина, да вдигне оръжие срещу мен.
— Тате? — обажда се.
— Стига вече, Дейвид — намръщва се Кметът, опитва се да срещне погледа му…
И го среща.
— Ще направиш каквото ти поръчвам — казва на сина си. — Ще вържеш Тод с въжето, което той така предвидливо донесе, и ще го пазиш, докато аз се върна с новопристигналите ни гости, а тогава всичко вече ще бъде спокойно и всички ще са щастливи. Ще започне нов живот.
— Нов живот — промърморва Дейви, очите му лъсват и се изпразват, точно като очите на червенокосия войник, въпросите и съмнението изчезват от Шума му. Той се подчинява на чуждата воля.
Хрумва ми една идея.
Прости ми, Дейви.
— Нали няма да му позволиш да ти говори така, Дейви?
Той примигва.
— Какво?
И отмества поглед от татко си.
— Ще го оставиш да насочва пушката срещу мене и Виола, така ли?
— Тод — обажда се предупредително Кметът.
— Всичкият този чужд Шум, който твърдиш, че чуваш — отвръщам му аз, но не изпускам погледа на Дейви, — непрекъснатото повтаряне как знаеш всичко… Само дето не познаваш собствения си син много добре, а?
— Дейвид — казва Кметът.
Но сега аз съм приковал очите на Дейви в своите.
— Ще позволиш ли непрекъснато да му се разминава начинът, по който се отнася с теб? — питам го. — Ще продължиш ли да му позволяваш да те командва и да те разиграва без никаква отплата?
Дейви ме гледа нервно, мъчи се да примигне и така да прочисти хаоса, с който татко му му е напълнил главата.