— Този кораб променя всичко, Дейви — казвам. — Съвсем нови хора. Цял нов град, представи си, заслужава си да се опитаме да превърнем това място в нещо по-добро от смрадливата дупка, която в момента представлява.
— Дейвид — казва Кметът. Блясва Шум и Дейви се свива.
— Престани, тате — казва.
— Кой искаш да стигне пръв до този кораб, Дейви? — питам. — Аз и Виола ли, за да получим помощ? Или баща ти, който да зароби и новите хора?
— Тихо! — казва Кметът. — Забравяш кой държи пушката.
— Дейви също има пушка — отвръщам.
Настъпва мълчание, при което Дейви си припомня, че наистина държи пушка.
Нов блясък от страна на Кмета и Дейви пак трепва.
— Господи, тате, спри вече, а?
Но за да изрече думите, вдига поглед към баща си.
И той отново го пленява с погледа си.
— Вържи Тод и ми доведи коня, Дейвид — казва Кметът, вперил очи в сина си.
— Тате? — обажда се Дейви с тих глас.
— Конят ми — повтаря Кметът. — Оставих го отзад.
— Застани между тях! — изсъсква Виола. — Прекъсни контакта им!
Аз мръдвам, но Кметът насочва пушката към мене, без да пуска Дейви от погледа си.
— Само опитай, Тод.
Спирам.
— Доведи ми коня, сине — казва Кметът, — и двамата с теб ще поздравим новите заселници заедно, рамо до рамо — усмихва се на сина си. — Ти ще бъдеш моят принц.
— Това и преди го е казвал — обръщам се към Дейви, — но не на теб.
— Той те контролира — изкрещява Виола. — Използва Шума си, за да…
— Моля те, кажи на Виола да млъкне — изрича Кметът.
— Млъкни, Виола — казва Дейви, гласът му е мек, очите не мигат.
— Дейви! — изкрещявам.
— Той просто се опитва да те манипулира, Дейвид — казва Кметът, като също повишава глас. — Прави го от самото начало.
— Какво? — зяпвам аз.
— От самото начало — измърморва Дейви.
— Кой според теб пречеше на повишението ти, сине? — казва Кметът, но го казва направо в центъра на мозъка на Дейви. — Кой ми донасяше за всички грешки, които ти допускаш?
— Тод? — със слаб глас промълвява Дейви.
— Той лъже — казвам. — Погледни ме!
Но съзнанието на Дейви се претоварва. Той гледа татко си, замръзнал на място, не помръдва и мускул.
Кметът въздъхва тежко.
— Виждам, че пак сам трябва да се справям с всичко.
Тръгва към нас, размахва пушката. Сграбчва Виола и я изправя на крака. Тя изпищява от болката в глезените. Аз автоматично правя движение да се притека на помощ, но Кметът я блъска силно напред, тя застава пред него, пушката сочи в нея.
Отварям уста да закрещя, да заплашвам, да го прокълна…
Но пръв заговаря Дейви.
— Кацат — казва той тихо.
Всички се обръщаме на изток. Корабът кръжи в тесен кръг, обикаля около върха на източния хълм…
Може би точно над онзи хълм, на който доскоро се издигаше радиокулата…
Отново се завърта, увисва над върховете на дърветата…
После бавно започва да се снишава и изчезва от очите ни…
Обръщам се към Дейви, неговият поглед е замъглен, объркан…
Но вече не гледа към татко си…
Гледа към кораба…
А после обръща глава и приковава очи върху мен…
— Тод? — казва, сякаш се събужда от сън…
А пушката е толкова близо, отпусната в ръката му…
И още веднъж…
Прости ми.
Хвърлям се напред и я грабвам. Той не се съпротивлява въобще, просто я пуска, пуска я в пръстите ми, а аз я вдигам, зареждам и я насочвам към Кмета.
А той вече се усмихва, неговата пушка сочи в гърба на Виола.
— Един на един, а? — казва, ухилен до уши.
— Пусни я — казвам.
— Моля те, вземи си пушката от Тод, Дейвид — казва Кметът, но гледа към мен, към насоченото в него дуло.
— Да не си посмял, Дейви.
— Спрете! — казва Дейви с натежал глас, Шумът му се надига. Мяркам как стисва главата си с длани. — Не може ли и двамата да престанете, мътните ви взели!
Но Кметът все така гледа мен, а аз все така гледам Кмета.
Звукът на кацащия кораб изпищява над града, над Шума на маршируващата армия, която слиза от южния хълм, над далечните бум, които бележат пътя на Възражението, което също напредва, над ужасения, уплашен Рев на Ню Прентистаун, залял ни от всички страни, Ревът на града, който не знае, че цялото му бъдеще се решава в момента, точно в този момент от мен и Кмета, вдигнали пушки един срещу друг.