— Пусни я — казвам.
— Нямам такова намерение, Тод — чувам ръмженето на Шума, което се надига от него.
— Пръстът ми е на спусъка — предупреждавам. — Ако опиташ да ме удариш с Шума си, умираш.
Кметът се усмихва.
— Прав си — казва. — Но въпросът, който също така трябва да си зададеш, скъпи мой приятелю Тод, гласи: дали, ако решиш да дръпнеш спусъка, ще го направиш достатъчно бързо, че да ми попречиш и аз да дръпна моя спусък? Дали моето убийство няма да означава да причиниш смъртта и на любимата? — навежда глава. — Ще можеш ли да я преживееш?
— Ти, обаче, ще си мъртъв — отвръщам.
— Както и тя.
— Направи го, Тод — обажда се Виола. — Не му позволявай да победи.
— Това няма да се случи по никакъв начин — казвам.
— Ще позволиш ли на това момче да насочва пушка срещу собствения ти баща, Дейвид? — пита Кметът.
Но гледа мен.
— Времената се променят, Дейвид — викам аз, без да свалям очи от Кмета. — Тук и сега всеки от нас трябва да реши как ще се развият нещата. Ти също трябва да решиш сам за себе си.
— А защо нещата трябва да са такива, каквито ги показвате вие сега? — пита Дейви. — Можем всички заедно да отидем при новите хора. Ще яхнем конете и…
— Не, Дейвид — пресича го Кметът. — Така изобщо няма да стане.
— Свали пушката — казвам му аз. — Свали я и да приключим.
Очите на Кмета проблясват и аз знам какво ще последва…
— Спри веднага — казвам, мигам непрекъснато и гледам над рамото му.
— Няма да победиш — отвръща Кметът и аз чувам гласа му удвоен, утроен, легион са гласовете му в мене. — Не можеш да ме застреляш и едновременно с това да гарантираш живота й, Тод. Всички знаем, че никога няма да поемеш такъв риск.
Прави крачка напред и бута Виола пред себе си. Тя отново извиква от болка.
А аз се хващам, че отстъпвам крачка назад.
— Не го гледай в очите — казва ми тя.
— Опитвам се — отвръщам, но дори звукът на гласа му кънти вътре в мен.
— Това не е поражение, Тод — говори Кметът, отеква толкова силно в главата ми, сякаш целият ми мозък вибрира. — Желая смъртта ти толкова малко, колкото желая собствената си смърт. Всичко, което ти казах одеве, е вярно. Искам да застанеш на моя страна. Искам да си част от бъдещето на този град, а него ние ще изградим заедно с онези, които ще излязат от онзи кораб.
— Млъквай — отвръщам.
Но той пак пристъпва напред.
А аз пак отстъпвам.
Докато заставам по-назад дори от Дейви.
— Аз също не искам на Виола да й се случи нищо лошо — продължава Кметът. — През цялото време обещавам прекрасно бъдеще и на двама ви. Обещанието ми си стои.
Дори без да го гледам в очите Шумът му жужи в главата ми, от него тя натежава, караме да чувствам колко по-лесно би било, ако просто…
— Не го слушай! — виква Виола. — Той е лъжец.
— Тод — продължава Кметът. — Мисля за теб като за свой син. Наистина.
И тогава Дейви се обръща към мен, Шумът му прелива от надежда и той казва:
— Съгласи се, Тод, чу ли какво казва тате?
И Шумът му се протяга към мен, мъката и тревогата му ме докосват като пръсти, като ръце, питат ме, молят ме да сваля пушката, да я сваля и всичко да се нареди, да сторя така, че страшното да спре…
И после Дейви казва:
— Можем да сме братя…
А аз го поглеждам в очите…
И виждам себе си в тях, виждам себе си в Шума му, виждам Кмета като наш баща, Дейви като мой брат, а Виола — като наша сестра…
И Дейви ми се усмихва с надежда…
И аз за трети път трябва да го помоля…
Прости ми.
И обръщам пушката срещу него.
— Пусни я — казвам на Кмета; прицелил съм се в Дейви, но не мога да вдигна очи към него.
— Тод? — обажда се Дейви и повдига вежди от изненада.
— Просто я пусни! — сопвам се аз.
— Или какво, Тод? — дразни ме Кметът. — Ще го застреляш, а?
Шумът на Дейви се излива върху мен, пълен с въпросителни, с изумление и шок…
С ужас от предателството…
— Отговаряй, Тод — повтаря Кметът. — Какво ще сториш?
— Тод? — обажда се пак Дейви, гласът му е тих.
Поглеждам го за миг в очите и пак отклонявам поглед.
— Ще застрелям Дейви — отвръщам. — Ще застрелям сина ти.