Шумът на Дейви пламва от разочарование, разочарование толкова плътно, че започва да капе от него като кал. Не чета в Шума му никакъв гняв, което прави нещата още по-лоши. Дори не мисли да се хвърли върху мен, да се сбием, да ми вземе пушката.
Единственото нещо в Шума му съм аз, насочил дулото срещу него.
Единственият му приятел, насочил дулото срещу него.
— Прости ми — прошепвам.
Но той май не ме чува.
— Аз ти върнах книгата — казва ми. — Върнах ти книгата.
— Пусни Виола! — изкрещявам, не гледам Дейви, гневът му кара гласа ми да гърми. — Или, кълна се в Бога…
— Ами давай — отвръща Кметът. — Гръмни го.
Дейви обръща очи към татко си.
— Тате?
— Бездруго не става за син — продължава Кметът и пак бутва Виола с пушката. — Защо мислиш го пратих първи в битката днес? Поне се надявах да умре като герой.
На лицето на Виола се изписва страшна болка, но не заради глезените.
— Никога не се е справял с Шума си — говори Кметът и гледа Дейви, чийто Шум…
Не мога да ви опиша на какво прилича Шумът на Дейви.
— Така и не се справи с нито една моя заповед. Не можа да те залови на пътя. Не можа да убие Виола. Показа някакъв напредък само заради твоето влияние, Тод.
— Тате… — започва Дейви.
Но татко му не му обръща внимание.
— Ти си синът, който искам, Тод. Винаги си бил само ти. Никога не съм и помислял за него, той е загуба на време и пространство.
А Шумът на Дейви…
Господи, Боже милостиви, Шумът на Дейви…
— Пусни Я! — изкрещявам, за да не се налага да чувам този страшен Шум. — Иначе ще го застрелям, наистина ще го застрелям!
— Няма да го застреляш — кротко отвръща Кметът с усмивка. — Всички знаем, че не си убиец, Тод.
И пак блъсва Виола…
Тя извиква от болки…
Виола, мисля си…
Виола…
Стисвам зъби и вдигам пушката…
Зареждам я…
И изричам една истина…
— Бих убил, за да я спася — казвам.
Кметът застива на място. Мести очи между мен и Дейви, мести.
— Тате? — казва Дейви. Лицето му е сгърчено.
Кметът пак обръща поглед към мен, чете Шума ми.
— Ще го убиеш наистина, нали? — казва тихичко. — Ще го убиеш. Заради нея.
Дейви ме поглежда, очите му са пълни със сълзи, но усещам как гневът му вече се надига.
— Недей, Тод. Недей.
— Пусни я — повтарям. — Веднага.
Кметът все така мести поглед от мен към Дейви и обратно, вижда, че не се шегувам, че ще го сторя.
— Просто свали пушката — изръмжавам, не гледам очите на Дейви, не гледам Шума му. — Всичко свърши.
Кметът поема дълбоко въздух и го изпуска.
— Добре, Тод — отвръща. — Щом така искаш.
Прави крачка встрани от Виола.
Раменете ми се отпускат.
И тогава Кметът стреля.
42
Краят на играта
Виола
— ТОД! — изкрещявам, когато гърмът от изстрела профучава над ухото ми, изтрива от съзнанието ми всичко, освен мисълта за него, целият свят се свива до задължението да разбера дали е жив или не, дали е улучен, или…
Но не той е улучен…
Той все така стои прав, стиска пушката…
Изобщо не е стрелял…
Стои до Дейви…
А Дейви се свлича на колене…
Пред него се вдига прах, когато пада в чакъла…
— Тате? — казва умолително, гласът му е като на малко коте…
И после се закашля и кръв бликва от устата му…
— Дейви? — обажда се Тод, Шумът му се надига с такава болка, сякаш улученият е той…
И аз виждам…
Дупката, високо горе на гърдите на Дейви, дупката в плата на униформата, точно под основата на гърлото…
И Тод се хвърля към него, коленичи до него…
— Дейви! — вика го…
Но Шумът на Дейви започва да избледнява… Навсякъде само въпросителни…
Лицето му е уплашено, невярващо…
Ръката му посяга към раната…
Той пак се закашля…
И започва да се дави…
Тод поглежда Кмета. — Шумът му изсвистява от гняв…
— Какво направи? — изкрещява…
Тод
— Какво направи? — изкрещявам.
— Извадих го от уравнението — отвръща спокойно Кметът.
— Тате? — пита пак Дейви и кръвта тече през пръстите му върху раната…