Но татко му гледа само мен…
— Ти винаги си бил верният син, Тод — казва Кметът. — Синът с възможности, синът със силата, онзи син, който би ме карал да се гордея, когато язди до мен.
Тате? казва Шумът на Дейви.
И той чува тези думи…
— Ти, чудовище мръсно — казвам. — Ще те убия…
— Ще се присъединиш към мен — отвръща Кметът. — Знаеш, че ще се присъединиш към мен. Въпрос на време е. Дейвид беше слаб, беше срам…
— МЛЪКВАЙ! — изкрещявам.
Тод? чувам…
Поглеждам надолу…
Дейви ме гледа…
Шумът му прилича на водовъртеж…
Водовъртеж от въпроси и объркване, и страх…
И Тод?…
Тод?
Прости ми…
Прости ми…
— Дейви, недей… — започвам…
Но Шумът му се върти и върти…
Аз виждам…
Виждам истината:
Най-после…
Той ми показва истината…
Истината, която криеше от мен досега…
Истината за Бен…
Всичко е бързо, объркано…
Картини, в които Бен тича напред по пътя срещу Дейни…
Картини, в които конят на Дейви се изправя на задните си крака…
Картини, в които Дейви пада и при падането си стреля… Картини, в които куршумът улучва Бен в гърдите… Картини, в които Бен отпълзява в храстите…
Дейви е твърде уплашен, за да го преследва…
Дейви е твърде уплашен, за да ми каже истината…
След като станах единственият му приятел…
Не исках, казва Шумът му…
Дейви — казвам…
Прости ми, мисли той…
И това е истината…
Той искрено моли за прошка…
За всичко…
За Прентистаун…
За Виола…
За Бен…
За всеки провал и за всяка грешка…
За това, че е разочаровал татко си…
И гледа нагоре към мен…
И ме умолява…
Умолява ме…
Сякаш аз съм единственият, който може да му прости… Сякаш аз съм единственият, който има силата да…
Тод?…
И всичко, което аз мога да кажа, е:
— Дейви…
И страхът, и ужасът в Шума му стават твърде страшни… Твърде страшни…
И после замлъкват.
Дейви се свлича, очите му остават отворени, остават да гледат в мен, очите му още ме молят (кълна се) да му дам прошка.
И той остава да лежи на земята, неподвижен.
Дейви Прентис умира.
Виола
— Ти си луд — казвам на Кмета зад гърба ми.
— Не — отвръща той. — Вие бяхте прави през цялото време. Никога не трябва да обичаш някого толкова много, че да позволиш обичта ти бъде използвана за това да бъдеш контролиран.
Слънцето вече го няма, но небето е още розово, Шумът на града все така Реве в далечината се чува ново_ Бум!_, Възражението напредва, корабът сигурно вече е кацнал. Вратите му се отварят. Някой, най-вероятно Симон Уоткин и Брадли Тенч, хора, които познавам, хора, които ме познават, надничат навън, чудят се що за място е това, в което са попаднали.
А Тод коленичи до тялото на Дейви Прентис.
И после вдига очи…
Шумът му ври и гори, и аз чувам скръбта в него, и срама, и яростта…
И той се изправя на крака…
И вдига пушката…
Аз виждам себе си в Шума му, виждам и Кмета там, зад мен, насочил оръжието си в гърба ми, с очи святкащи триумфално.
И знам точно какво ще стори Тод след миг.
— Направи го — казвам, а стомахът ми се свива, но това е правилното, правилното, правилното…
И Тод вдига прицела до окото си…
— Направи го!
И Кметът ме блъсва много силно, през краката ми минават светкавици от болка, не мога да се спра и изпищявам, и падам напред, напред, напред към Тод, напред към земята…
И Кметът прилага изпитания номер…
Използва ме, за да контролира Тод…
Защото Тод също не може да се спре…
Хвърля се да ме хване…
Да ме хване, когато падам…
И Кметът удря.
Тод
Мозъкът ми експлодира, пламва от всичко, което Кметът изпраща срещу ми и ударът дори не прилича на удар, прилича на нажежен метален шиш, забит в центъра на същността ми, забива го в мига, в който посягам да подхвана Виола, забива го толкова силно, че главата ми се отмята назад и после го забива отново, гласът на Кмета, но не, това е моят глас, но някак си е и нейният глас, и всички гласове казват Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо…