Телата ни все още не са прекратили движението си и аз усещам как падаме един върху друг, челото й ме удря в устата и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и тя пада върху гърдите ми в треперещите ми ръце, притискаме се плътно и се свличаме на чакъла, сирена вие в главата ми Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и аз чувствам как пушката пада от ръцете ми и отскача встрани, и чувствам тежестта на Виолиното тяло върху ми, и я чувам как ме вика, вика отдалеч, от другата страна на луните, вика името ми и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и казва „Тод!“ Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и казва „Тод!“, и аз сякаш я гледам изпод вода, и я виждам как се мъчи да се подпре на ръце и да се изправи, да застане пред мен, да ме прикрие със себе си, но Кметът е над нея и вдига приклада и я удря отзад по главата и тя пада на една страна…
И моят мозък ври…
Мозъкът ми ври…
Мозъкът ми ври…
ТИ СИ нищо си ти си нищо си ти си нищо си ти си нищо…
И аз виждам как очите й се затварят…
И чувствам тялото й върху своето…
И мисля Виола…
МИСЛЯ ВИОЛА!
Мисля, Виола!
И Кметът отстъпва крачка от мен, сякаш съм го ужилил.
— Охоо — казва и тръска глава, докато примигва и се мъчи да се откъсне от жуженето на мозъка ми, а очите ми възвръщат фокуса си и мислите ми отново стават мои.
— Леле, Тод, има сила в тебе, момче, така да знаеш.
А очите му са разширени и блеснали, и нетърпеливи.
И той пак ме удря с Шума си.
Вдигам длани и си запушвам ушите (изпуснал съм пушката, изпуснал съм пушката), но това изобщо не може да спре кошмара, защото човек чува Шума не с ушите си и ето го, той е там, вътре в главата ми, вътре в мене самия, напада, тъпче, сякаш нямам никакво Аз, а само Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо моят собствен Шум е насметен на топка и изстрелян срещу ми, сякаш се удрям сам със собствените си юмруци Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо…
Виола, мисля, но изчезвам, падам дълбоко надолу, все по-слаб съм, мозъкът ми пращи…
Виола…
Виола
Виола, чувам, сякаш от дъното на пропаст. Главата ме боли и кърви от удара на Кмета, лицето ми е в прахта и очите ми са полуотворени, но не виждам нищо…
Виола, чувам пак.
Отварям очи широко.
Тод пълзи назад по камъните, дланите му запушват ушите, клепачите му са здраво стиснати…
А Кметът се е надвесил над него и аз пак чувам същите викове както преди, с войниците, същото звънтене, лазерно бляскав Шум, който излита от него и… чувам насред всичко…
И отварям уста…
И изкрещявам…
Тод
— ТОД! — чувам вика, идва някъде отвън…
И това е тя…
Тя е…
Тя е…
И е жива…
И гласът й стига до мен…
Виола…
Виола…
ВИОЛА…
Чувам изръмжаване и Шумът в главата ми отново спира, и отварям очи, и Кметът залита назад, едната му ръка е притисната до ухото, същият рефлекс, който всеки проявява…
Същият рефлекс, който всеки проявява, когато го ударят с Шум.
ВИОЛА — мисля отново, мисля право срещу него, а той навежда ниско глава и вдига пушката срещу ми. Мисля отново…
ВИОЛА
И отново…
ВИОЛА
Той отстъпва още назад, препъва се в тялото на Дейви, пада по гръб и се изтъркулва по камарата чакъл…
А аз скачам на крака…
И хуквам към нея…
Виола
Той тича към мен, ръцете му са разтворени, посяга към мен, хваща ме през раменете и ме повдига да седна, и казва:
— Ранена ли си, ранена ли си, ранена ли си…
А аз казвам:
— Пушката е още у него…
И Тод се обръща…
Тод
И аз се обръщам и Кметът се надига, изправя се на крака, гледа ме, и Шумът му пак полита към мен, и аз се претъркулвам настрани, чувам го как ме следва, докато драскам по камъните, пълзя натам, където изпуснах пушката и…
И прокънтява изстрел…
И прахта литва на облаче точно пред дланта ми… Дланта на ръката, която вече посяга към пушката…