— Ще работя ли? — обажда се бившият кмет.
— Но ние сме в затвора — отбелязвам.
Кметът се усмихва наистина весело и аз се зачудвам как ли ще ме ужили този път.
— Наспи се сега — отвръща, излиза от килията, но в последния момент се обръща и ме поглежда в очите. — Синът ми ще дойде да те вземе утре сутринта.
3
Новият живот
Тод
Оказва се обаче, че когато на другата сутрин съм извлечен на студа пред катедралата, не Дейви е основната ми тревога. Дейви дори не го поглеждам.
Гледам кобилата.
Момче жребче, казва тя, пристъпвайки от крак на крак, взряна в мен, очите й са широко разтворени от нормалното за конете нервно безумие, гледа ме така, сякаш е готова да ме стъпче.
— Нищо не разбирам от коне — казвам.
— Тя е от личния ми табун — обажда се Кметът Прентис от гърба на Морпет, собственият му кон. — Името й е Ангарад и тя ще бъде добра с теб, Тод.
Морпет гледа кобилата и мисли само едно: Предай се, предай се, предай се, а това я изнервя още повече, а след миг се предполага, че трябва да яхна това изнервено животно, което тежи цял тон.
— Кво става? — изсумтява Дейви Прентис от гърба на своя кон. — Да не те хвана шубето?
— Кво става? — отвръщам. — Тати още не ти е дал от лека, а?
Шумът на Дейви на секундата скача.
— Ти, малък…
— Леле, леле — обажда се Кметът, — още не сте си казали и десет думи, и вече ще се сбиете.
— Той започна — казва Дейви.
— Бас ловя, че и той ще те довърши — отвръща Кметът, без да сваля очи от мен, разчитайки червения ми, треперящ Шум, пълен с тревожни, алени въпроси за Виола, и още, и още въпроси, чийто отговори искам да измъкна от Дейви Прентис. — Хайде, Тод — казва и дръпва юздите. — Готов ли си да станеш водач?
— Стандартно разделение — обяснява Кметът, докато преминаваме в тръс и пресичаме града в ранната утрин, движейки се малко по-бързо, отколкото на мен ми е приятно. — Мъжете ще се преместят в западния дял на долината, точно пред катедралата, а жените — в източния, зад катедралата.
Яздим на изток по главната улица на Ню Прентистаун, онази, която започва от зигзагообразния път край водопада, преминава през катедралния площад и продължава нататък, към долината от другата страна на града. Малки групи войници маршируват напред-назад из улиците, а мъжете на Ню Прентистаун слушат заповедите и крачат в различни посоки, понесли раници и друг багаж.
— Не виждам никви жени — обажда се Дейви.
— Никакви жени — поправя го Кметът. — Няма и да видиш, капитан Морган и капитан Тейт надзираваха преместването им, което приключи още нощес.
— Какво ще правиш с тях? — питам, а пръстите ми така се впиват в лъка на седлото, че кокалчетата ми побеляват.
Кметът ме поглежда през рамо.
— Нищо няма да правя с тях, Тод. Те ще се радват на достойна грижа, отговаряща на тяхната важност за бъдещето на Новия свят — после обръща отново очи напред. — Но засега разделението е най-добрият вариант.
— Ще покажеш на кучките къде им е мястото — изсумтява Дейви.
— Забранявам ти да говориш по този начин в мое присъствие, Дейвид — казва Кметът, гласът му е спокоен, но абсолютно категоричен. Във всеки един момент жените ще получават необходимото уважение и ще се радват на всички удобства. Но ако оставим вулгарността ти настрана, в определен смисъл си напълно прав. Всеки от нас заема полагащото му се място. Новият свят направи така, че ние, мъжете, забравихме истинската си позиция и сега се налага да бъдем отделени от жените, докато си я припомним, докато си припомним кои сме всъщност, каква е истинската ни роля. Гласът му става бодър.
— Хората ще приветстват разделението. Чрез него им предлагам яснота, която ще заеме мястото на доскорошния хаос.
— Виола с жените ли е? — обаждам се. — Добре ли е?
Кметът отново ме поглежда през рамо.
— Ти обеща, Тод Хюит — казва. — Налага ли се да ти припомням? Само я спаси и ще направя каквото поискаш — мисля, че това бяха точните ти думи.
Облизвам нервно устни.
— А как да съм сигурен, че ти ще спазиш твоята част от уговорката ни?
— Не можеш да си сигурен — отвръща той, очите му ме пронизват, сякаш ясно вижда всяка лъжа, която изобщо бих могъл да му кажа. — Искам да имаш вяра в мен, Тод, а вяра с доказателства не е никаква вяра.
После отново обръща поглед към пътя и аз оставам с подхилкващия се Дейви и само шепна „Кротко, момичето ми“ на кобилата. Козината й е тъмнокафява, надлъж по муцуната й има широка бяла ивица, а гривата й е сресана така хубаво, че се мъча да не се хващам за нея, за да не я ядосвам излишно. Момче жребче, мисли тя в отговор.