И аз спирам…
И вдигам очи…
И той ме гледа в упор…
И аз я чувам как пак вика името ми…
И разбирам, че тя разбира…
Разбира, че трябва да я чувам как изрича името ми, как ме вика…
И тогава мога да използвам нея като оръжие…
— Дори не се опитвай, Тод — казва Кметът и погледът му е успореден на дулото, насочено към мен…
И аз чувам гласа му в главата си…
Не ме атакува…
Лъскава, змийска, извратена версия на гласа му… Гласът, с който ми отнема решенията…
Гласът, с който ги превръща в свои решения…
— Няма да се бориш повече — казва…
Прави крачка към мен…
— Няма да се бориш повече и тук слагаме точката на тази история…
Извръщам се встрани от него…
Но не мога…
Трябва да го погледна в очите…
— Слушай ме, Тод…
Гласът му съска между ушите ми…
И е толкова лесно, ако просто…
Просто…
Просто се отпусна…
Отпусна се и сторя каквото ми казва…
Не! — изкрещявам…
Но зъбите ми са сключени…
А той още е пред мен…
Все така ме кара да стигна до…
И аз ще…
Ще…
Ти Си Нищо…
Аз съм нищо…
— Точно така, Тод — казва Кметът, прекрачва пак напред, пушката сочи в мен. — Ти си нищо.
Аз съм нищо…
— Но — казва той…
И гласът му е шепот, който дращи в най-съкровените ми дълбини…
— Но — казва…
— Аз ще те превърна в нещо.
И аз го поглеждам право в очите…
Очите му са бездна и аз усещам, че пропадам… Навътре в чернотата…
И с ъгълчето на окото си…
Виола
Хвърлям камъка с всички сили, моля се прицелът ми да е толкова добър, колкото Лий каза…
Моля се така: моля те, Боже…
Ако ме гледаш…
Моля те…
И бам!
Камъкът удря Кмета право в слепоочието…
Тод
Ужасяващо, разкъсващо чувство, сякаш някой одира овца от Шума ми, сякаш ивица от собствената ми кожа…
И бездната изчезва…
Изчезва…
А Кметът залита настрани, държи се за слепоочието, между пръстите му капе кръв…
— ТОД! — изкрещява Виола…
И аз я поглеждам…
Виждам протегнатата ръка, хвърлила камъка…
И виждам нея…
Моята Виола.
И се изправям на крака.
Виола
Той се изправя на крака.
Изправя се, висок…
И аз пак викам името му…
— ТОД!
Защото, когато го викам, нещо става…
Когато викам името му, нещо става с него…
Когато викам името му, правя нещо за него…
Кметът греши…
Грешал е винаги, от първия миг…
Не е вярно, че никога не трябва да обичаш някого толкова много, че да позволиш обичта ти бъде използвана за това да бъдеш контролиран.
Вярното е, че трябва да обичаш някого толкова много, че да е невъзможно да бъдеш контролиран никога.
Обичта не е слабост…
Обичта е най-голямата сила…
— ТОД! — изкрещявам отново…
И той ме поглежда…
И аз чувам името си в Шума му…
И знам…
Знам със сърцето си…
Точно сега…
Тод Хюит…
Няма нищо на света, което двамата с него да не можем да сторим…
Знам, че ще победим…
Тод
Сега Кметът гледа отдолу, полуприклекнал, кръвта капе от пръстите му, от раната отстрани на главата му…
Той се обръща и ме поглежда, в очите му има зло презрение…
И ето, Шумът му идва…
И…
ВИОЛА
Аз го отблъсвам…
Той трепва и се свива…
Но опитва пак…
ВИОЛА
— Не можеш да ни победиш — казвам…
— Мога — отвръща той и стиска зъби. — И ще го сторя.
ВИОЛА
Той пак се свива…
Опитва да вдигне пушката…
Удрям го по-силно…
ВИОЛА
Той изпуска пушката и отпълзява назад…
Чувам как Шумът му жужи срещу мен, мъчи се да проникне в мен…
Но главата го боли…
Боли го от моите ответни удари…
Боли го от добре хвърления камък…