— Какво си мислиш, че доказваш така? — изплюва. — Имаш силата, но не знаеш какво да я правиш.
ВИОЛА
— На мен ми се струва, че се справям отлично — отвръщам.
И той се усмихва, но зъбите му си остават стиснати.
— Така ли ти се струва?
И аз забелязвам, че ръцете ми треперят…
Забелязвам, че Шумът ми хвърчи безразборно, съска, ярък и лъскав…
Не си усещам краката…
— Изисква се практика — казва Кметът, — защото иначе ще си разкъсаш мозъка на парчета — той се поизправя малко по-стабилно и се мъчи пак да впримчи погледа ми. — Мога да ти покажа как се прави.
И тогава, точно навреме, Виола извиква:
— ТОД!
И аз го удрям с всичко, което ми е останало…
С цялата нея, застанала зад гърба ми, подкрепяща ме… С целия си гняв, и раздразнение, и празнота…
С всеки миг, в който не съм бил до нея и очите ми не са я гледали…
С всеки миг, в който съм се тревожил…
С всичко…
С всяко мъничко нещо, което знам за нея… Пращам го право в центъра на съществото му…
И той пада…
Назад и назад, и назад…
Очите му се обръщат…
Главата му се отмята…
Краката му се препъват…
Пада, пада, пада…
На земята…
И не мръдва повече.
Виола
— Тод? — обаждам се.
Той трепери неудържимо, конвулсивно, не може да се изправи, чувам едно болно скимтене, което пронизва Шума му. Поизправя се, олюлява се, но прави крачка.
— Тод? — опитвам се да стана, но глезените…
— Божичко — казва той и се стоварва до мен. — Тая работа направо те изсмуква.
— Как си? — питам и слагам ръката си върху неговата.
Той кима.
— Добре, струва ми се.
Поглеждаме към Кмета.
— Ти го направи — казвам.
— Ние го направихме — казва той и Шумът му малко се избистря, той сяда по-стабилно.
Ръцете му, обаче, още треперят.
— Горкият Дейви — казва.
Стисвам го за лакътя.
— Корабът — казвам тихо. — Тя ще стигне първа до него.
— Не и ако й попречим — отвръща той.
Изправя се и се оглежда известно време, но после го чувам как вика Жълъдче в Шума си.
Моето Жребче, чувам ясно и конят на Дейви се отскубва от вързаната някъде юзда и закрачва към нас по чакъла, Момче Жребче, Момче Жребче, Момче Жребче
Тод, чувам от малко по-далече и към нас приближава и тропането на копитата на Ангарад, тя следва Жълъдче и застава редом с него.
— Напред — процвилва тя. — Напред — процвилва и Жълъдче.
— Абсолютно само напред — отвръща им Тод.
Обвива с ръка раменете ми, за да ми помогне да се изправя. Жълъдче вижда молбата в Шума му и коленичи, за да мога да го възседна. Когато се настанявам на седлото, Тод нежно го потупва по шията и той се изправя.
Ангарад идва до Тод и също понечва да коленичи, но той я спира.
— Не, момичето ми — казва и я гали по носа.
— Какво? — питам тревожно. — Ами ти какво ще правиш?
Той кимва към Кмета.
— Трябва да се погрижа за него — казва, но не ме гледа в очите.
— Как така, какво значи да се погрижиш за него?
Той е вперил поглед някъде край мен. Бръмбарският марш на армията е обърнал курса си и сега черната ръка се протяга към подножието на южния хълм.
Отиват в новата посока.
— Тръгвай — казва Тод. — Стигни до кораба.
— Тод — отвръщам. — Не можеш да го убиеш.
Той вдига очи към мен и Шумът му е кален, мътен, измъчен, едва му позволява да се държи прав.
— Той го заслужава.
— Така е, но…
Но Тод вече кима.
— Ние самите сме решенията, които вземаме.
Аз кимвам в отговор. Разбираме се без думи.
— Ако го сториш, ще престанеш да бъдеш Тод Хюит — казвам. — А аз няма да понеса да те изгубя отново.
Тод
— Трябва да остана с него, разбираш ли — казвам. — Ти трябва да се добереш до кораба, колкото е възможно, по-бързо, а аз ще чакам тук армията.
Тя кимва, макар и много, много тъжно.
— А като дойде армията, какво ще правиш?
Поглеждам към Кмета, все още проснат на камъните, в безсъзнание, тихо простенващ.
Чувствам такава тежест.
Но казвам: