— Струва ми се, че войниците няма да страдат особено, когато го видят победен. Струва ми се дори, че вече си търсят нов водач.
Тя се усмихва.
— И ти ще станеш този водач, така ли?
— А ако ти срещнеш Възражението? — отвръщам на усмивката. — Какво ще правиш?
Тя отмята косата от очите си.
— Струва ми се, че те също имат нужда от нов водач.
Пристъпвам напред и слагам длан до нейната на шията на Жълъдче. Тя не ме гледа, но плъзва ръка към моята, докато пръстите ни се докосват.
— Само защото ти отиваш при тях, а аз оставам тук — казвам, — не означава, че се разделяме.
— Не — отвръща тя и знам, че разбира. — Не, със сигурност не означава, че се разделяме.
— Никога вече няма да се разделя с теб — казвам, без да откъсвам поглед от пръстите ни. — Никога, дори в мисълта си.
Тя плъзва ръка още напред и я вкопчва в моята, двамата гледаме пръстите си, преплетени здраво заедно.
— Трябва да тръгвам, Тод — казва.
— Знам.
Вглеждам се дълбоко в Шума на Жълъдче и му показвам къде е пътят, къде кацна корабът и колко бързо, бързо, бързо трябва да препуска.
— Напред — процвилва той, високо и ясно.
— Напред — казвам.
Вдигам очи към Виола.
— Готова съм — казва тя.
— Аз също — отвръщам.
— Ще победим — добавя тя.
— Смятам, че точно това ще направим.
Един последен поглед.
Един последен поглед, с който се познаваме един друг.
Познаваме се до дъното на душите си.
И аз плясвам Жълъдче по хълбока.
И двамата препускат, над камарите чакъл, право на улицата, надолу по пътя, политат към хората, които (надявам се, надявам се, надявам се) могат да ни помогнат.
Поглеждам надолу към Кмета.
Чувам армията, която се спуска по хълма на три километра от тук.
Търся с очи въжето.
Виждам го, но преди да го взема, се забавям само секунда, за да затворя очите на Дейви.
Виола
Летим по пътя и аз с всички сили се старая да не падна и да не си счупя врата.
— Внимавай за войници! — извиквам между прилепените назад уши на Жълъдче.
Нямам представа колко навътре в града е навлязло Възражението, не знам дали като ги срещна, те изобщо ще се спрат за секунда да видят коя съм или направо ще ме гръмнат и ще ме разкарат от пътя си.
Не знам как ще реагира тя, ако ме види…
Когато ме види…
Когато разкажа на нея и останалите онези неща, които имам да им разказвам…
— По-бързо, ако можеш! — изкрещявам и сякаш през Жълъдче преминава електрически заряд и той хуква още по-бързо.
Тя самата ще се отправи веднага към кораба. В това няма съмнение. Трябва да го е видяла да каца и се е спуснала право натам. Ако стигне преди мен, ще им обясни колко дълбоко съжалява за моята трагична смърт, как аз съм паднала в жестоките лапи на тиранина, с когото Възражението така отчаяно и самопожертвователно се бори, та ако совалката разполага с някакви оръжия, то те биха могли да бъдат използвани от въздуха…
Защото совалката разполага с такива оръжия.
Навеждам се още по-напред на седлото, стискам зъби срещу болката в глезените, мъча се да помогна на коня да се движим още по-бързо.
Вече сме далеч от катедралата, профучали сме по много улички със затворени магазини и къщи със заковани врати. Слънцето е залязло напълно, на фона на тъмнеещото небе се виждат само силуети.
И аз мисля за това как ли ще откликне Възражението на вестта, че Кметът е победен…
И какво ли ще помислят, когато видят, че Тод го е победил…
И мисля за него…
Мисля за него…
Мисля за него…
Тод, мисли Жълъдче.
И ние хвърчим надолу по пътя…
И малко остава да падна от седлото, когато чуваме в далечината ново БУМ.
Жълъдче се заковава на място, започва да се върти, за да не ме изтърси от гърба си. Обръщаме се назад и аз поглеждам…
И виждам, че пожари горят зад гърба ми.
Виждам как горят къщи.
И магазини.
И хамбари.
Виждам хора, които тичат през дима, войници, цивилни, тичат в нашата посока, подминават ни и изчезват в мрака напред.
Подминават ни толкова бързо, че дори не спират да ни погледнат.
Бягат от Възражението.
— Какво прави тази жена? — питам гласно.
Огън мисли Жълъдче и нервно потропва с копита.