Така е.
Тя е някъде там.
И дори не може да ходи.
О, Виола, какво сторих?
— При така създалите се обстоятелства, скъпо мое момче, наистина ли мислиш, че армията ще те приеме за свой водач? — той се засмива, сякаш това е най-тъпата идея на света. — Наистина ли мислиш, че ще ти се доверят, ще ти позволят да ги поведеш в битка?
Завъртам пак бинокъла. Ню Прентистаун е в хаос. На изток горят сгради. Хората бягат по улиците, бягат от Възражението, бягат от армията на Кмета, бягат от диваците, бягат във всички посоки, но няма къде да отидат.
Рогът прокънтява отново, стъклата на околните къщи се пръсват с трясък.
Продължавам да гледам през бинокъла.
Извит, грамаден рог, дълъг колкото ръста на четирима диваци, е подпрян на гърба на две от ездитните създания, те го носят, а го надува най-едрият дивак, който някога съм виждал.
Достигат подножието на хълма.
— Смятам, че е време да ме развържеш, Тод — казва Кметът, а гласът му жужи тихо във въздуха.
Обръщам се рязко към него, насочвам за пореден път пушката.
— Няма да ме контролираш — казвам. — Никога повече.
— Дори не се опитвам — отвръща той. — Но и двамата знаем, че предлагам най-разумното.
Колебая се, дишам тежко.
— Побеждавал съм диваците и преди, сещаш ли се? — казва Кметът. — Хората в града знаят това. Армията го знае. Не вярвам да горят от нетърпение да се отърват от мен и да се обединят в твоя подкрепа, особено сега, когато осъзнават срещу какво се изправят.
Мълча.
— И след цялото ти предателство, Тод — казва Кметът и ме гледа право в очите, — аз все така искам ти да си до мен, рамо до рамо с мен. Все така искам да се биеш редом с мене — пауза. — Ще победим заедно.
— Не искам да побеждавам заедно с теб — отвръщам и гледам надолу към дулото на пушката. — Аз победих теб.
Той кимва в знак на съгласие, но добавя:
— Нещата се променят, но пак си остават същите.
Чувам маршируващи крака, които доближават катедралата. Отряд от армията изглежда се е организирал до такава степен, че да навлезе в града. Чувам ги как се отправят по главната улица, вървят към площада.
Нямам много време.
— Дори не ти се сърдя за това, че ме върза, Тод — казва Кметът — Сега обаче вече трябва да ме пуснеш. Аз съм единственият, който може да победи диваците.
Виола…
Виола, как да постъпя?
— Да, не минаваме без Виола, нали така? — казва Кметът, гласът му е лукав, топъл. — Виола е насред страшното, съвсем сама — чака, докато вдигна очи и срещна погледа му. — Те ще я убият, Тод. Ще я убият. А ти знаеш, че аз съм единственият, който може да я спаси.
Рогът прокънтява отново.
Още едно БУМ долита от изток.
Крачките на Кметовите войници наближават.
Поглеждам го.
— Аз те победих — казвам. — Помни това. Победих те и пак ще те победя.
Но той се усмихва.
ВИОЛА, помислям към него, той трепва и се свива.
— Ти ще я спасиш — казвам, — само тогава ще ти подаря живота. Ако тя умре, умираш и ти.
Той кимва.
— Съгласен съм.
— Ако се опиташ да ме контролираш, ще те застрелям. Ако се опиташ да ме нападнеш, ще те застрелям. Ясно ли ти е?
— Ясно ми е — отвръща той.
Чакам още секунда, но после секундите ми се свършват.
Няма повече време за обмисляне, за решаване.
Трите края на света маршируват един срещу друг, за да се сблъскат тук, сега.
А тя е някъде там.
И аз никога повече няма да се разделя от нея, никога, дори когато не сме заедно.
Прости ми — мисля.
Заобикалям Кмета откъм гърба и развързвам въжето.
Той се надига бавно, изправя се, разтрива китките си.
Вдига рязко глава при новия тътен на рога.
— Най-сетне — казва. — Край на интригите, край на подмолните ходове, край на преследването на сенки и на всички глупости на плаща и кинжала — обръща се към мен, среща погледа ми и аз виждам зад усмивката лъскавото острие на лудостта. — Най-сетне достигнахме до истината, до истината, която прави мъжете мъже, до истината, за която сме родени, Тод.
Потрива ръце и изрича истината, а очите му святкат.
— Война.