Тя, казвам си. Тя. И тогава си задавам един въпрос, който никога преди не съм си позволявал да си задавам. Преди във фермата дори женските овце имаха Шум, кобилата също има Шум, а след като жените нямат Шум, то тогава…
— Там е работата, че жените не са животни — обажда се Кметът, разчел Шума ми. — Това е истината, независимо че мнозина твърдят, че аз лично вярвам в обратното. Жените просто са естествено Безшумни.
После снижава глас.
— А това ги прави различни от нас.
В тази част на главната улица има най-много магазини, пръснати сред дърветата, затворени, кой знае кога ще отворят отново, къщи има по двата тротоара на всички преки: и наляво към реката, и надясно към хълмовете, затварящи долината. Повечето от тях, ако не и всичките, са построени на сериозно разстояние една от друга, но предполагам, че така хората планират голям град във време, когато още не са изобретили лек срещу Шума.
Подминаваме още войници, маршируващи на групи по петима или десетима, още мъже от града, понесли вещите си, все така никакви жени. Вглеждам се в лицата на мъжете, които срещаме, повечето са забили поглед в пътя пред краката си, никой не ми изглежда готов да се съпротивлява.
— Кротко, момичето ми — прошепвам на кобилата, защото вече ми става ясно колко зле се отразява ездата на мъжките слабини.
— И ето ви го Тод! — обажда се Дейви и се изравнява с мен. — Няма и час, а вече стене.
— Млъквай, Дейви — отвръщам.
— Ще се обръщате един към друг с „господин Прентис Младши“ и „господин Хюит“ — подвиква ни Кметът.
— Какво? — казва Дейви, а Шумът ми се надига. — Той още не е мъж! Само едно…
Кметът го кара да замълчи само с поглед.
— Рано тази сутрин в реката е открито тяло — казва. — Тяло с множество ужасяващи рани и с нож, забит във врата, тяло, мъртво от не повече от два дни.
После се вглежда в мен, взира се в Шума ми. Избутвам напред картините, които искам да види, карам измислиците да изглеждат като истина, защото това е то Шумът, той е всичко, което си мислиш, а не само истината и затова, ако достатъчно ревностно си представиш, че наистина си сторил нещо, то тогава може и да се окаже, че наистина си го сторил.
Дейви изпуфтява недоверчиво.
— Ти си убил Пастор Аарон? Е, това не го вярвам.
Кметът не казва нищо, само смушква Морпет и потегля по-бързо. Дейви ми се изхилва и смушква и собствения си кон.
— Следвай — процвилва Морпет.
— Следвай — процвилва в отговор конят на Дейви.
Следвай мисли моята кобила и се впуска след тях тръскайки ме все по-лошо и по-лошо.
Докато вървим, очите ми напрегнато се взират и я търсят, нищо, че едва ли ще я видя. Дори и да е още жива, със сигурност е твърде болна, за да ходи, а дори и да не е твърде болна, за да ходи, със сигурност е заключена с останалите жени и не я пускат никъде.
Но продължавам да търся…
(защото може и да е избягала…)
(може би и тя ме търси…)
(може би е…)
И тогава го чувам.
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
Кънти като камбана направо в главата ми, гласът на Кмета, увит около собствения ми глас, говори сякаш директно в Шума ми, толкова внезапен и осезаем, че малко остава да падна от коня. Дейви ме гледа изненадано, Шумът му се чуди на какво ли реагирам така.
Но Кметът просто си язди напред, сякаш нищо не се е случило.
Колкото повече се отдалечаваме в източна посока, толкова повече градът губи от блясъка на центъра и скоро вече яздим по чакъл. Къщите стават все по-простички, просто продълговати дървени постройки на голямо разстояние една от друга, подобни на тухли, изпуснати сред дърветата.
Къщи, от които се носи мълчанието на жени.
— Съвсем прав си — казва Кметът. Влизаме в Женския квартал.
Сърцето ми се свива все по-силно, докато напредваме, мълчанието се надига и посяга към мен като сграбчваща, търсеща ръка.
Опитвам се да седя изправен на коня.
Защото тя е някъде тук, някъде тук я лекуват.
Дейви пак се изравнява с мен, жалките му половинчати мустаци се изкривяват от грозна усмивка. Аз ще ти кажа къде е курвата ти казва Шумът му.
Кметът Прентис се извърта на седлото, бърз като змия.