Дейви извърта очи.
— Е, това е ясно…
Но Айвън вече му е обърнал гръб и крачи към портата, като оставя с нас десет души с пушки. Те се качват на манастирския зид и някои заемат позиции там, а други се захващат да опънат бодлива тел отгоре на зида, която да им помага да си вършат работата.
— Само десет души с пушки плюс ние двамата срещу всичките тези диваци — казвам полугласно, но въпросът гърми в Шума ми.
— О, всичко ще бъде наред — казва Дейви. После вдига пистолета си и го насочва срещу най-близкия от диваците, то всъщност е женска, която държи бебе в прегръдката си. Тя бавно се извърта така, че тялото й да е между дулото и бебето. — Те нямат дори желание да се бият.
Виждам лицето на женската, прикрила бебето с тялото си.
Тя е победена, мисля си. Те всички са победени. И го знаят.
А аз знам как се чувстват от това, че го знаят.
— Ей, кретенче, гледай — вика Дейви. Вдига ръце във въздуха и всички диваци обръщат очи към него. — Жители на Ню Прентистаун! — изкрещява и започва да ръкомаха. — Дойдох да прочета смъртната ви присъдааааа!
И после започва да се смее, и се смее, и се смее, и се смее.
Дейви решава, че ще наглежда диваците, докато разчистват и подравняват територията на манастира, а решението му се дължи изцяло на факта, че в такъв случай единствен аз ще рина фураж от склада, за да се хранят пленниците и ще нося вода да пълня коритата, от които да пият.
Но това си е фермерска работа. Свикнал съм с нея. Това вършех при Бен и Килиън всеки Божи ден. Вършех го и се оплаквах.
Изтривам си очите и се захващам.
Диваците се държат на разстояние от мен, стараят се да стоят максимално далеч, докато си вършат работата. А това, да ви кажа право, ми помага да се чувствам по-спокоен.
Защото в един момент установявам, че не мога да ги гледам в очите.
Държа си главата наведена и рина ли, рина.
Дейви обяснява, че татко му му разправил, че допреди два дни диваците работели като прислужници и готвачи при семействата на Хейвън, но една от първите заповеди на Кмета Прентис била всеки да държи своите диваци затворени у дома до второ нареждане, а едва снощи армията обиколила всички къщи, събрала диваците и ги затворила тук, в манастира.
— Хората ги държаха в дворовете си — продължава Дейви, докато ме надзирава как рина, утринта вече е преминала в следобед, а той дъвче онова, което трябваше да бъде обяд и за двама ни. Представяш ли си? Сякаш са някакви ш… членове на семейството.
— Може и да си били членове на семейството — отбелязвам.
— Е, вече не са — казва Дейви, изправя се на крака, вдига пистолета и се ухилва. — Обратно на работа. До вечерта изривам по-голямата част от фуража, но количеството изобщо не е достатъчно. Три от петте помпи за вода не работят, смрачава се, а аз съм успял да поправя само една от тях.
— Време е да си тръгваме — казва Дейви.
— Не съм приключил — отвръщам.
— Хубаво — вика той и се отправя към портата, — остани си самичък тука тогава.
Поглеждам диваците. Свършили са работата, предвидена за деня и са се сбутали възможно най-далече от войниците с пушките и от портата.
Възможно най-далече от мен и от Дейви.
Местя поглед между тях и Дейви, който просто си отива. Диваците нямат достатъчно храна за през нощта, нямат и достатъчно вода. Няма къде да ходят по нужда, нямат никакъв подслон.
Обръщам се към тях и разтварям празните си ръце, но жестът не обяснява нищо, не им помага по никакъв начин. Те само ме гледат в отговор, аз отпускам ръце и се отправям към портата след Дейви.
— Толкоз по въпроса за истинския мъж с истинската смелост, а, кретенче? — вика Дейви и отвързва коня си, когото упорито нарича Смъртоносен, макар че той отговаря само на името Жълъдче.
Не го слушам, защото мисля за диваците. Мисля си как ще се държа добре с тях. Точно така. Ще следя да имат достатъчно храна и вода и ще правя всичко възможно да ги защитавам.
Точно така.
Заричам се.
Защото тя би искала да постъпвам така.
— О, да те светна ли какво всъщност иска тя, а? — изхилва се Дейви.
Хвърлям се върху него и пак се сбиваме.
Когато се връщам в кулата, там ме чака новото ми легло: дюшек, покрит с чаршаф за мен в единия ъгъл и втори в противоположния, предназначен за кмета Леджър, който вече е приседнал отгоре му, поглъща купичка яхния, а Шумът му звънти ясно.