Лошата миризма е изчезнала.
— Да — обажда се кметът Леджър. — Познай кой почисти всичко?
Оказва се, че са го назначили за чистач.
— Почтен труд — казва той и свива рамене, но в сивкавия му Шум се носят думи, които подсказват, че в действителност кметът изобщо не смята този труд за почтен. Ирония на съдбата, предполагам. Последните ще станат първи. Щеше да бъде дори поетично, ако не беше толкова клиширано.
До моето легло също е оставена яхния, занасям я до отвора в стената и се заглеждам в града.
Градът е започнал да жужи.
Действието на лека отслабва и постепенно започвам да чувам всички мъже. Жуженето идва от къщите, от страничните улички, иззад дърветата.
Шумът се завръща в Ню Прентистаун.
В стария Прентистаун ми беше трудно дори да ходя по единствената улица, нищо че там живееха само 146-ма мъже. В новия Прентистаун мъжете са два пъти повече. А има и момчета.
Не знам дали ще мога да го понеса.
— Ще свикнеш — обажда се кметът Леджър, дояждайки яхнията. — Аз живях тука двайсет години преди да открием лека.
Затварям очи, но пред мен се изправя цялото стадо диваци, които стоят и ме гледат мълчаливо.
Осъждат ме.
Кметът Леджър ме потупва по рамото и посочва яхнията ми.
— Това ще го ядеш ли?
През нощта сънувам сън…
Сънувам нея…
Слънцето свети зад гърба й, затова не мога да видя лицето й, застанали сме на някакъв хълм и тя ми говори, но наблизо с грохот пада водопад и аз не я чувам, а само повтарям „Какво казваш?“ и посягам към нея, но не мога да я докосна, само ръката ми се облива в кръв…
— Виола! — извиквам и сядам на дюшека в мрака, и дишам тежко.
Поглеждам към кмета Леджър, той лежи с гръб към мен, но Шумът му не спи, а е сив на цвят, какъвто е винаги, когато кметът Леджър е буден.
— Знам, че не спиш — казвам.
— Сънуваш много Шумно — отвръща той, без да помръдва. — Тя важна ли е за теб?
— Не е твоя работа.
— Просто трябва да оцелееш, Тод — казва кметът Леджър. — Това е, което всеки от нас трябва да направи. Просто трябва да изтърпим и да оцелеем до края.
Аз също се обръщам с лице към стената.
Безсилен съм. Не и докато те я държат.
Не и докато не знам нищо.
Не и докато те могат да й сторят зло.
Трябва да изтърпиш и да оцелееш до края, мисля.
И започвам да мисля само за нея.
И започвам да й шепна, шепна й, нищо че не може да ме чуе. „Трябва да изтърпиш и да оцелееш до края“.
Да оцелееш.
Част втора
Домът на изцелението
5
Виола се събужда
Виола
— Успокой се, моето момиче.
Глас…
В светлината…
Примигвам и отварям очи. Всичко наоколо е снежнобяло, толкова е ярко, че прилича на кънтящ звук, а в светлината има глас, главата ми е празна, хълбокът ме боли, и всичко е толкова ярко и светло, и не мога да мисля…
Чакай, чакай…
Не, чакай малко…
ТОЙ ме носеше надолу по хълма…
ТОЙ току-що ме носеше надолу по хълма и влязохме в Хейвън, точно когато…
— Тод — казвам, гласът ми стърже, гърлото ми е сухо, боли ме, но аз се насилвам и гласът ми се извисява в ярката светлина, заслепила очите ми. — ТОД?
— Хайде да се успокоиш, моля ти се.
Непознат глас, женски глас…
Жена.
— Коя си ти? — питам, опитвам се да седна, опипвам с ръце наоколо, усещам хладен въздух, чувствам меки…
Легло?
Паниката се надига.
— Къде е той? — изпищявам. — ТОД?
— Не познавам никакъв Тод, моето момиче — казва гласът, формите наоколо стават по-ясни, яркостта се смесва с по-тъмни петна, — но добре знам, че в момента не си в състояние да възприемаш каквато и да било информация.
— Простреляна си — казва друг женски глас от другата ми страна, втората жена е по-млада от първата.
— Затваряй си устата, Маделин Пул! — казва първият глас.
— Добре, госпожо Койл — отвръща вторият.
Продължавам да мигам и постепенно зрението ми се прояснява. Лежа в тясно бяло легло в тясна бяла стая. Облечена съм в тънка бяла нощница, вързана отзад на врата ми. Пред мен е застанала висока, силна жена, облечена в бяла престилка с избродирана на нея протегната синя ръка, устните й са плътно стиснати, изражението й е каменно. Госпожа Койл. Зад нея, почти до вратата, е застанало момиче на моята възраст с купа гореща вода в ръце.