— Аз съм Мади — обажда се то с дяволита усмивка.
— Вън — казва госпожа Койл, без дори да обръща глава. Мади улавя отново погледа ми и се измъква навън, като ми праща повторна усмивка.
— Къде съм? — питам госпожа Койл, дъхът ми е накъсан.
— Имаш предвид в коя стая сме те настанили ли, моето момиче? Или в кой град си? — очите й ме приковават. — Или на коя планета?
— Моля ви — очите ми се напълват със сълзи, това ме ядосва, но не мога да ги спра и продължавам — с мен имаше едно момче.
Жената въздъхва и хвърля поглед встрани, после стисва устни още по-здраво и сяда на стола до леглото. Лицето и е строго, косата й е събрана на пристегната плитка, тялото й е плътно и едро, изобщо не е човек, с когото да се занасяш.
— Съжалявам — казва тя почти нежно. Почти. — Не знам нищо за никакво момче — после се намръщва. — Всъщност не знам изобщо какво става, знам само, че вчера сутринта те донесоха в моя дом на изцелението и ти беше толкова близо до смъртта, че изобщо не бях сигурна дали ще мога да те върна обратно. Обаче после бях категорично осведомена, че оцеляването на всички тук зависи от това дали ти ще оцелееш.
Тя млъква и зачаква да види как ще реагирам.
Нямам представа как да реагирам.
Къде е той? Какво са му сторили?
Отвръщам се от жената и започвам да мисля, но превръзките са толкова стегнати около тялото ми, че дори и да искам, не бих могла дори да седна.
Госпожа Койл приглажда веждата си с пръсти.
— А сега, когато те върнахме от смъртта — казва, — изобщо не съм сигурна, че ще си ни благодарна, особено пък като разбереш в какво положение сме в момента.
После ми разказва как Кметът Прентис се появил в Хейвън едновременно със слуховете за армията му, голяма армия, достатъчно голяма, че да сгази града без усилие, достатъчно голяма, че да подпали целия свят от четирите края. Разказва ми как някакъв мъж на име Леджър се подчинил на Кмета Прентис, как се разкрещял на неколцината, които настоявали да се борят и как повечето хора се съгласили с него и той „предал града на поднос със син ръб“.
— И тогава домовете на изцелението — продължава госпожа Койл, а гласът й става ИСТИНСКИ гневен, — изведнъж се превърнаха в затвор за жените в тях.
— Значи ти си лекарка, така ли? — питам, но едновременно чувствам как гърдите ми се опразват, как потъвам под грамадна тежест, потъвам, защото се провалихме, потъвам, защото не е имало никакъв смисъл да надбягваме армията.
Устните на жената се свиват в мъничка усмивка, тайнствена, сякаш току-що съм издала с нещо собственото си невежество по някакъв въпрос. Но в усмивката няма жестокост и аз усещам, че страхът ми от жената намалява, намалява и страхът ми от тази стая, намалява страхът ми за мен самата, затова пък страхът ми за него се усилва двойно.
— Не, моето момиче — отвръща госпожа Койл. — Както със сигурност знаеш, в Новия свят жени лекарки няма. Аз съм лечителка.
— Че каква е разликата?
Тя отново поглажда веждата си с пръсти.
— Каква е разликата, а? — тя отпуска ръце в скута си и се втренчва в тях. — Да ти кажа право, дори и заключени тук — продължава — все още чуваме слуховете. Слухове за това, че мъжете и жените в града са разделени, слухове за това, че армията ще пристигне всеки момент, слухове за това, че кръвта и острието са зад ъгъла и скоро ще умрем, нищо, че се предадохме.
После се втренчва безжалостно в мен.
— А ето те и теб.
Отвръщам поглед.
— Аз с нищо не съм по-специална.
— Така ли било? — съвсем не е убедена. — Момиче, за чието пристигане биват разчистени улиците на целия град? Момиче, което трябваше да спася на всяка цена, за да не загубя собствения си живот? Момиче — тя се привежда към мен, за да е сигурна, че я слушам — току-що пристигнало от грамадното мрачно отвъдно сред световете?
За секунда затаявам дъх с надеждата, че тя не забелязва това.
— Това пък откъде ти хрумна?
Тя ми се усмихва мило.
— Аз съм лечителка. Първото нещо, което виждам, е кожата и умея да разчитам изписаното по нея много добре. Кожата ми разказва всичко за живота на човека — къде е бил, какво е ял, кой е всъщност. Лицето ти е помургавяло, моето момиче, но иначе имаш най-бялата и чиста кожа, която съм виждала през последните двайсет години. Твърде бяла и мека за планета, населена с фермери.