Продължавам да гледам встрани.
— Разбира се, има и слухове, бежанците ги носят, слухове за нови заселници, запътили се насам. Хиляди заселници.
— Моля те — повтарям, а очите ми пак започват да се пълнят. Опитвам се да спра сълзите да не потекат.
— А и никое момиче, родено в Новия свят, няма да попита една жена дали е лекарка — довършва ме госпожа Койл.
Преглъщам. Слагам длан на устата си. Къде е той? Не ме интересуват приказките й, къде е той?
— Знам, че си уплашена — продължава госпожа Койл, — но в тоя град страдаме от прекомерни количества страх по принцип и нищо не може да се направи по тоя въпрос — после посяга с грапавата си длан и я слага върху ръката ми. — Но може би ти можеш да ни помогнеш с нещо.
Преглъщам, но не обелвам и дума.
Има само един човек на този свят, на когото вярвам.
И той не е тук в момента.
Госпожа Койл се отпуска на стола.
— Ние ти спасихме живота — казва. — Малко повече информация би била голямо облекчение за нас.
Аз поемам дълбоко дъх, оглеждам стаята, обръщам очи към прозореца, който гледа към дърветата и към реката, към същата онази река, която двамата следвахме толкова дълго с надеждата, че тя ще ни изведе на безопасно място. Изглежда невъзможно нещо лошо да се случи в такъв слънчев ден, опасността не тропа на вратата, никаква армия не идва към Хейвън.
Само дето армията идва.
Наистина идва.
А когато дойде, госпожа Койл бездруго ще пострада, независимо какво се е случило със…
Усещам лека болка в гърдите.
Но поемам въздух.
И заговарям.
— Името ми — казвам, — е Виола Ийд.
— Нови заселници, а? — казва Мади с усмивка.
Лежа на една страна, а тя размотава дългата превръзка, увита около кръста и корема ми. Превръзката е напоена с кръв, кожата ми отдолу е прашна и ръждивочервена там, където кръвта е засъхвала. До пъпа ми има дупка, зашита здраво с тънък конец.
— Защо не ме боли? — питам.
— Превръзките са намазани с Джефърсов корен — отвръща Мади. — Естествен опиат. Няма да чувстваш никаква болка, но поне един месец няма да можеш да ходиш до тоалетната като хората. Освен това след пет минути ще си дълбоко заспала.
Докосвам кожата си около раната, нежно, съвсем нежно. На гърба ми има втора рана там, където куршумът е влязъл в мен.
— Как така съм още жива?
— Би предпочела да си мъртва ли? — Мади пак ми се усмихва, после сбърчва чело, но усмивката остава изписана по лицето й. — Не бива да се шегувам. Госпожа Койл все повтаря, че ми липсва нужната за всяка лечителка подобаваща сериозност — топва чиста марля в купа с топла вода и започва да промива раните. — Жива си, защото госпожа Койл е най-добрата лечителка в Хейвън, много по-добра от така наречените лекари в този град. Дори лошите, дето ни нападнаха, знаят това. Защо, мислиш, те донесоха тук, а не в лазарета?
Мади е облечена в същата бяла престилка като госпожа Койл, но носи и малка бяла шапчица, на която също е избродирана със синьо протегната ръка — както разбирам, такива шапчици носят младите помощнички, които сега се обучават за лечителки. Надали е повече от година-две по-голяма от мен — не мога да преценя, защото на тази планета измерват времето по някакъв странен начин — но ръцете й пипат сигурно, умело и нежно.
— Я кажи — обажда се тя с престорено бодър глас, — колко всъщност са лоши тия лошите, дето ни нападнаха?
Вратата се отваря. В стаята надниква нисичко момиче с шапчица на помощничка, на възрастта на Мади е, но кожата й е тъмнокафява, а челото й е буреносно смръщено.
— Госпожа Койл поръча да приключваш вече.
Мади дори не я поглежда, продължава да пристяга методично превръзката.
— Госпожа Койл много добре знае, че за толкова кратко време мога да свърша работата едва наполовина.
— Викат ни — съобщава тъмнокожото момиче.
— С такъв тон го казваш, все едно от сутрин до вечер все ни викат, Корин.
Превръзките са почти толкова добри, колкото бяха и онези на кораба, лекарството, с което са намазани, вече охлажда тялото ми, клепачите ми натежават от него. Мади приключва с раната на корема ми и се обръща, за да отреже ново парче превръзка, което да сложи на гърба ми.
— В момента върша лечителска работа.
— Дойде един мъж с пушка — изрича Корин.