В този момент в стаята влиза Кметът.
6
Две страни
Виола
Води го госпожа Койл. Лицето й е по-строго от всякога, челото й е смръщено, стиснала е зъби. Срещала съм я само веднъж, но веднага ми става ясно, че в момента никак не е доволна.
Той е застанал зад гърба й. Висок, строен, с широки рамене, облечен в бяло, с шапка на главата, не я е свалил дори в стаята.
Никога досега не съм го виждала отблизо. Когато ни посрещна на градския площад, аз умирах, защото кръвта ми изтичаше.
Но това е той.
Само той може да бъде.
— Добър вечер, Виола — казва. — От дълго време очаквам да се запознаем.
Госпожа Койл ме вижда как съм се омотала в чаршафите, а Мади се суети около мен.
— Проблем ли има, Маделин?
— Сънува кошмар — отвръща Мади и ме поглежда за миг в очите. — Мисля, че е скъсала някой шев.
— Ще го оправим по-късно — отвръща госпожа Койл и сериозният й и спокоен глас кара Мади да застане нащрек. — Междувременно й дай 400 единици Джефърсов корен.
— 400? — изненадано се обажда Мади, но после среща погледа на госпожа Койл и само отронва. — Да, госпожо.
После стисва ръката ми за последно и излиза от стаята.
Двамата гости се взират мълчаливо в мен, докато най-после Кметът се обажда:
— Това е всичко, госпожо.
Госпожа Койл ме поглежда многозначително, преди да излезе, може би иска да ме окуражи или да ме пита нещо, или пък да ми съобщи нещо, но аз съм твърде уплашена, за да разбера какво има предвид и докато се усетя, тя вече е затворила вратата след себе си.
И аз оставам сама с него.
Той оставя тишината да се нагнети, докато ми стане ясно, че се предполага аз да започна разговора. Стискам завивките и ги притискам до гърдите си, все още чувствам пронизваща болка при всяко движение.
— Вие сте Кметът Прентис — казвам. Гласът ми трепери, но все пак изричам думите.
— Президентът Прентис — поправя ме той, — но ти ме познаваш като Кмет, разбира се.
— Къде е Тод? — поглеждам го в очите. Не мигам. — Какво сте му сторили?
Той ми се усмихва.
— Демонстрираш ум още с първото изречение и кураж с второто. Може да станем приятели с теб.
— Ранен ли е? — преглъщам пламъка, който гори в гърдите ми. — Жив ли е?
За секунда той ме гледа така, сякаш няма никакво намерение да отговаря на въпросите ми, сякаш изобщо не е забелязал, че го питам, но после изведнъж изрича:
— Тод е добре. Жив и здрав е и пита за теб непрекъснато.
Осъзнавам, че съм затаила дъх.
— Истината ли ми казвате?
— Разбира се.
— Искам да го видя.
— Той също иска да те види — отвръща Кметът Прентис. — Но всичко по реда си.
Продължава да се усмихва. Усмивката му е почти приятелска.
Ето го мъжът, от когото бягахме толкова седмици, ето го пред мен, стои в стаята ми, а аз едва мога да се движа от болка.
И ми се усмихва.
Почти приятелски.
АКО е сторил нещо лошо на Тод, ако само го е пипнал с пръст…
— Кмете Прентис…
— Президент Прентис — поправя ме той, но после продължава бодро, — но ти можеш да ме наричаш Дейвид.
Премълчавам, само притискам в ръка превръзката, за да успокоя малко болката.
Има нещо в него. Нещо, което не мога точно да определя…
Можеш да ме наричаш Дейвид — продължава той, — само ако ти ми разрешиш да те наричам Виола.
На вратата се почуква. Мади я отваря, държи кутийка в ръка.
— Джефърсов корен — казва, без да откъсва очи от пода. — За болките.
— Да, разбира се — казва Кметът и отстъпва от леглото, скръстил ръце зад гърба си. — Моля.
Мади ми налива чаша вода и ме наблюдава как преглъщам четири жълти капсули, с две повече, отколкото изпих през деня. Взема чашата от ръката ми и, все така обърната с гръб към Кмета, ме поглежда твърдо, солидно, в очите й няма усмивка, само смелост, и това ме кара да се почувствам малко по-добре, малко по-силна.
— Тя много бързо се уморява — казва Мади на Кмета, без да гледа към него.
— Разбирам — отвръща той, а Мади излиза и затваря вратата зад себе си.
Веднага усещам затопляне в стомаха си, но на болката и трябва още минута, за да отстъпи и тръпките да отпуснат тялото ми.
— И така — обажда се Кметът, — даваш ли ми разрешение?
— За какво?
— Да те наричам Виола.