— Не мога да ви попреча — отвръщам. — Наричайте ме както искате.
— Добре — отвръща той, не сяда, не се движи, усмивката му не слиза от лицето. — Когато се почувстваш по-добре, Виола, много бих искал да си поговорим двамата с теб.
— За какво?
— Ами за твоите кораби, разбира се — отвръща той. — Онези кораби, които ни приближават с всеки изминал момент.
Преглъщам.
— Какви кораби?
— О, не, не, не — той поклаща глава, но продължава да се усмихва. Започна толкова интелигентно и смело. Уплашена си, но това не ти попречи да разговаряш с мен спокойно и ясно. Всичко това е достойно за възхищение — той навежда глава. — Към комбинацията, обаче, трябва да прибавим и откровеност. Трябва да сме откровени един към друг още от самото начало, Виола, защото как иначе ще продължим?
Какво да продължим?, мисля.
— Съобщих ти, че Тод е жив и здрав — казва Кметът — и това е чистата истина. После слага ръка на таблата на леглото до краката ми. — И ще си остане жив и здрав — прави пауза. — А ти ще ми отвърнеш със същата откровеност.
Не се налага да ми казва, че първото, всъщност, зависи изцяло от второто.
Топлината от стомаха ми пълзи на всички посоки, очертанията ми изглеждат по-меки, движенията се забавят. Болката в хълбока ми се стапя, но заедно с нея се стапя и способността ми да стоя нащрек. Защо ми дадоха две дози, след като и една ме приспа толкова бързо? Толкова бързо, че дори не можах да си поговоря със…
О.
О.
— Трябва да видя Тод, за да ви повярвам — казвам.
— Скоро ще го видиш — отвръща той. — В Ню Прентистаун има толкова неща за правене сега. Толкова за поправяне.
— Независимо дали някой одобрява поправките.
Клепачите ми натежават. Насилвам се да отворя очи. Едва тогава осъзнавам, че съм изрекла последното на висок глас.
Кметът отново се усмихва.
— Хващам се, че повтарям тези думи много често напоследък, Виола. Войната приключи. Аз не съм твой враг.
Вдигам изненадано уморените си очи към него.
Страхувам се от него. Страхувам се.
Но…
— Вие сте били враг на жените в Прентистаун — казвам. — Бяхте враг на всички във Фарбранч.
Тялото му се стяга като струна, но той прави всичко възможно аз да не забележа това.
— Един труп беше изваден от реката тази сутрин — произнася. — Труп със забит в гърлото нож.
Очите ми се разтварят широко, нищо че съм под действието на Джефърсовия корен. Кметът ме наблюдава напрегнато.
— Може би мъжът е заслужил тази смърт — казва. — Може би е имал врагове.
Виждам се как го извършвам…
Виждам се как забивам ножа…
Стисвам очи.
— Що се отнася до мен обаче, — продължава Кметът, — тази война приключи. Идват дни, в които хората трябва да бъдат ръководени, да бъдат сплотявани.
Сплотявани чрез разделение, мисля, но не казвам нищо, дишането ми се забавя. Белотата на стаята става все по-ярка, но по някакъв успокояващ начин, който ме кара просто да се отпусна в леглото и да спя, да спя, да спя. Заравям лице във възглавницата.
— Сега ще те оставя — казва Кметът, — но скоро пак ще се срещнем.
Дишам през устата. Не е възможно да остана будна повече.
Той ме гледа как заспивам.
И после прави нещо смайващо.
Пристъпва и придърпва одеялото до брадичката ми, сякаш иска да ме завие по-добре.
— Преди да си тръгна — казва, — искам да те помоля за нещо.
— За какво? — питам и се боря със съня.
— Бих искал да ме наречеш по име.
— Моля? — гласът ми е натежал безкрайно.
— Бих искал да ми кажеш Лека нощ, Дейвид.
Джефърсовият корен така ме е замаял, че думите отзвучават, преди да осъзная, че съм ги казала:
— Лека нощ, Дейвид.
През мъглата на лекарството виждам как той ме гледа изненадано и сякаш малко разочаровано.
Но бързо се съвзема.
— Лека нощ и на теб, Виола — после кимва и прави крачка към вратата.
И тогава осъзнавам какво е специалното в него.
— Не те чувам — прошепвам от леглото.
Той спира и се обръща.
— Казах Лека нощ и на…
— Не — едва обръщам език. — Не те чувам. Не чувам мислите ти.
Той повдига вежди.
— Силно се надявам, че не ги чуваш.
Заспивам, преди той да излезе от стаята.