Спя дълго, много дълго, най-сетне отварям очи с примигване, слънцето отново грее, чудя се кое ли е истина и кое — сън.
(… баща ми, протегнал ръка да ми помогне да се кача по стълбичката към мостика на кораба, усмихва ми се, говори ми, „Добре дошла на борда, моряче“…)
— Хъркаш — казва един глас.
Сега Корин седи в стола, пръстите й хвърчат, бродира нещо толкова бързо, сякаш не волята й движи ръцете, а самите ръце, гневни от нещо, са заели скута й да свършат каквото имат за вършене.
— Не хъркам — отвръщам.
— Хъркаш като крава.
Избутвам одеялата. Превръзките ми отново са сменени и пронизващата болка я няма, което значи, че и шевовете на раната са оправени. — Колко дълго съм спала?
— Повече от ден — гласът й е изпълнен с неодобрение. — Президентът вече на два пъти праща хора да се осведомяват за състоянието ти.
Слагам ръка на хълбока си и внимателно притискам раната. Болката е пренебрежимо слаба.
— Нищо ли няма да кажеш по този въпрос, моето момиче? — продължава Корин, иглата й боде яростно плата.
Намръщвам се.
— Че какво да кажа? Никога през живота си не съм срещала този мъж преди онази вечер.
— Той обаче беше много нетърпелив да се запознае с тебе, да ти кажа право. Ох! — тя изсъсква и пъхва пръст в устата си. — Докато ни държи тука като пленнички — казва неясно, — без да имаме право да напускаме сградата.
— Не мога да разбера аз каква вина имам за това.
— Нямаш никаква вина, моето момиче — чувам госпожа Койл, която тъкмо влиза в стаята. Хвърля строг поглед на Корин. — Никой тук не мисли, че си виновна.
Корин се изправя, покланя се леко на ръководителката и без да каже и дума повече, напуска стаята.
— Как се чувстваш? — пита госпожа Койл.
— Преуморена — поизправям се и установявам, че вече ми е по-лесно, не ме боли толкова. Забелязвам също, че страшно ми се пишка. Казвам го на госпожа Койл.
— Добре — отвръща тя, — хайде да видим дали можеш да се изправиш или аз да ти помогна.
Поемам дълбоко дъх и спускам крака към пода. Те не искат да се прегънат веднага, но полека-лека се справям, полека-лека стъпвам и се изправям, дори мога да направя няколко крачки до вратата.
— Мади ми каза, че си най-добрата лечителка в града! — ахвам аз.
— Истината ти е казала.
Госпожа Койл ме придружава до тоалетната в края на дълъг коридор. Когато приключвам, измивам се и отварям вратата, тя вече държи в ръце дълга и тежка бяла престилка, която да облека — много по-удобна и красива от смешната нощница. Нахлузвам я и се връщам в стаята, крача малко колебливо, но все пак крача.
— Президентът на няколко пъти пита как се чувстваш — отбелязва госпожа Койл, докато ме подкрепя при ходенето.
— Корин ми каза — поглеждам я с ъгълчето на окото си. — Интересува се от мен заради корабите със заселниците. Иначе изобщо не го познавам. Не съм на негова страна.
— А — казва лечителката, докато влизаме в стаята и тя ме отвежда обратно в леглото. — Значи смяташ, че в тази история има страни?
Лягам и стисвам здраво зъби.
— Даде ми двойна доза от корена, за да заспя бързо и да не се налага да си говоря с него ли? — питам. — Или просто се боиш да не му кажа твърде много неща?
Тя кимва, сякаш за да потвърди, че съм се досетила за истината.
— Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че и двете съображения ме вълнуваха?
— Можеше да ме помолиш да не му казвам нищо.
— Не му беше времето — отвръща тя и сяда до леглото. — Познаваме този мъж само по деянията му, моето момиче, а неговите деяния са лоши, лоши, лоши. Без значение какви ги приказва за някакво си ново общество, никак не е зле човек да е добре подготвен, когато започва разговор с него.
— Аз не го познавам — повтарям. — Нямам понятие от нищо.
— Но ако си изиграеш добре картите — отвръща тя с лека усмивка, — можеш да научиш много неща от един мъж, който силно се интересува от теб.
Опитвам се да я разчета, да разчета какво намеква, но жените нямат Шум, сещате ли се?
— Какво искаш да ми кажеш? — питам гласно.
— Искам да кажа, че е време да си напълниш стомаха с нещо по-сериозно — изправя се и отмахва невидими прашинки от престилката си. — Ще помоля Маделин да ти донесе закуска.
Отива до вратата и хваща дръжката, но не отваря.
— Запомни едно — казва, без да се обърне да ме погледне. — Ако в тази история все пак има страни и ако нашият Президент е заел едната — чак тогава ми хвърля поглед през рамо, — то аз определено съм заела противоположната.