— Направи грешка — пестеливо отвръща Корин. — Хората, които не я харесваха, се възползваха от това.
— Каква грешка?
Постоянно намръщената физиономия на Корин се смръщва още повече.
— Спаси един живот — отвръща и отвързва гумената лента така рязко, че оставя белег на ръката ми.
Минава още един ден и още един, и нищо не се променя. Все още не ни позволяват да излизаме, храната ни се носи, а Кметът не е идвал да ме търси. Хората му се осведомяват как съм, но обещаният разговор така и не се е състоял досега. Просто ме държат тук.
Защо ли?
Всички говорят само за Кмета.
— Знаете ли какво е направил? — казва госпожа Койл на обяд, първият ми обяд извън леглото, седнала съм редом с другите в трапезарията. — Катедралата не е просто негова бойна щабквартира. Превърнал я е в свой дом.
Около масата се разнася общо отвратено пуфтене. Госпожа Уегънър дори избутва чинията си настрани.
— Значи вече се мисли за Бог, така ли?
— Поне още не е изгорил града до основи — обаждам се аз от другия край на масата. Мади и Корин ме поглеждат смаяно. Аз, обаче, продължавам — Всички мислехме, че ще го изгори, но той не го стори.
Госпожа Уегънър и госпожа Лоусън поглеждат многозначително госпожа Койл.
— Мнението ти само показва колко си млада, Виола — казва тя. — И не предизвиквай висшестоящите.
Примигвам изненадано.
— Нямах това предвид — отвръщам. — Просто се оказа, че той не е онова, което очаквахме.
Госпожа Койл слага хапка в устата си, без да сваля очи от мен.
— Той е избил жените в своя град, само защото не е можел да чува мислите им, защото не е можел да ги познава по начина, по който мъжете можеха да бъдат познавани, преди да се открие лекът.
Останалите лечителки кимат. Аз отварям уста да заговоря, но тя ме пресича.
— Освен това, моето момиче — продължава главната лечителка, — всичко, през което всички ние преминахме след кацането си на тази планета — изненадата от Шума, последвалият хаос — всичко това е напълно неизвестно на твоите приятели на корабите — втренчила се е в мен. — Всичко, което се случи на нас, предстои да се случи и на тях.
Не отговарям. Само я гледам.
— И кой искаш да се грижи за тях, докато преживяват шока? — пита госпожа Койл. — Той ли?
Вниманието й към мен е изчерпано и тя се обръща, за да продължи поверителния си разговор с останалите лечителки. Корин продължава да се храни със самодоволна физиономия: натрили са ми носа. Мади ме гледа с широко отворени очи, но аз мисля само за думата, която остана да виси недоизречена във въздуха.
Когато тя каза Той ли?, дали не искаше да добави Или аз?
На деветия ден след забраната ни да излизаме, търпението ми се изчерпва. Госпожа Койл ме вика в кабинета си.
— Дрехите ти — казва и ми подава един пакет над бюрото си. — Можеш вече да си ги облечеш, ако искаш. Да се почувстваш отново нормален човек.
— Благодаря — отговарям искрено и отивам зад паравана, който тя ми сочи. Събличам болничните дрехи до последната и известно време се взирам в раната си: почти напълно е заздравяла и на корема, и откъм гърба.
— Ти наистина си изключителна лечителка — казвам.
— Старая се — отвръща тя откъм бюрото.
Развивам пакета и откривам вътре старите си дрехи, изпрани и изгладени, така ухаят на чисто, че изведнъж гърлото ми се стяга и усещам, че се усмихвам неволно.
— Ти си смело момиче, Виола, това известно ли ти е? — заговаря госпожа Койл, докато аз се обличам. — Макар че не знаеш кога е най-добре да замълчиш, а не да избърбориш каквото ти дойде на езика.
— Благодаря — отвръщам малко раздразнено.
— Катастрофата на совалката ви, смъртта на родителите ти, забележителното пътешествие чак до тук. Посрещнала си всички трудности с интелигентност и изобретателност.
— Не бях сама — отвръщам и сядам на пода, за да си обуя чорапите.
Забелязвам на малка масичка до мен бележника на госпожа Койл, онзи, в който тя си записва разни работи по време на разговорите ни. Вдигам глава, но не мога да я видя, тя е от другата страна на паравана. Посягам предпазливо и отгръщам корицата на бележника.
— Усещам, че в теб се крие много, моето момиче — продължава тя. — Имаш потенциал да станеш истински водач.
Бележникът е обърнат наопаки, не искам да го завъртам към себе си, за да не вдигна шум и затова извивам глава, за да прочета написаното.