— В теб виждам много от самата мен.
На първата страница, над бележките й, стои една-единствена буква, написана със синьо мастило.
В.
Нищо друго.
— Ние самите сме решенията, които вземаме, Виола — госпожа Койл продължава да ми говори. — А ти можеш да бъдеш много полезна за нас. Ако решиш.
Вдигам глава от бележника.
— Кои сте вие?
Вратата на кабинета се отваря с трясък, аз подскачам и надниквам иззад паравана. Мади.
— Дойде вест — казва тя, останала без дъх. — Жените вече могат да напускат домовете си.
— Толкова, е Шумно тук — казвам и цялата се свивам от силата на рева от Шума на целия Ню Прентистаун.
— Ще свикнеш — отвръща Мади. Седим на пейка пред магазина и чакаме Корин и Теа, една от другите помощнички, които пазаруват: домът на изцелението се подготвя за очаквания прилив от нови пациенти.
Оглеждам улиците. Магазините са отворени. Хората сноват наоколо, най-често пеша, но има и конници, мяркат се дори мотопеди. Ако човек не се вглежда твърде внимателно, може да си помисли, че тук не се е случило нищо особено.
Но когато се съсредоточа, виждам, че мъжете по улицата не си разменят и дума един с друг. На жените пък е разрешено да се движат само на групи по четири, при това, единствено през деня и всяко тяхно излизане не трябва да трае повече от един час. Групите жени също не общуват помежду си. А до нас мъжете на Хейвън дори не се доближават.
А на всеки ъгъл има войници с пушки в ръце.
Вратата на магазина се отваря и звънчето над нея звънва. Корин изхвърча навън, носи торби, а лицето й е като буреносен облак, Теа ситни подире й.
— Продавачът каза, че откак е пристигнала армията и е отвела местните, от тях няма ни вест, ни кост — казва тъмнокожата помощничка и стоварва една от торбите в скута ми.
— Корин и нейните любими диваци — обажда се Теа и извърта очи, като ми подава и една от своите торби.
— Не ги наричай така — отрязва я Корин. — Ние тук се държахме ужасно с тях, само си представи какво ще им стори той!
— Прощавай, Корин — обажда се Мади, преди аз да си отворя устата и да я попитам за подробности, — но не смяташ ли, че в момента е по-смислено да се тревожим за нашата собствена съдба?
Очите и се взират в неколцина войници наблизо, забелязали, че Корин повишава тон. Те само ни гледат, не са и помръднали от верандата пред хранителния магазин.
Но ни гледат.
— Онова, което им причинихме, беше нечовешко — отвръща Корин.
— Да, но те все пак не са хора — казва Теа полугласно, тя също не изпуска войниците от поглед.
— Теа Рийс! — на челото на Корин започва да пулсира една тъничка вена. — Как можеш да говориш така и да наричаш себе си лечителка…
— Да, да, добре, хайде стига — казва Мади в опит да я успокои. — Да, беше ужасно. Съгласни сме. Знаеш много добре, че всички сме съгласни с теб, но можеш ли да ми кажеш какво можехме да сторим?
— За какво говорите? — питам. — Какво се е случило с диваците?
— Лекът — казва Корин с такова отвращение, сякаш изрича неприлична дума.
Мади се обръща към мен с раздразнена въздишка.
— Откриха, че лекът действа и на диваците.
— Откриха го, докато тестваха лека върху тях — допълва Корин.
— Но това не е всичко — продължава Мади. — Разбираш ли, диваците не говорят, те нямат реч като нас. Издават с уста само едни цъкащи звуци, но те не изразяват повече от нашите знаци с ръце или щракането ни с пръсти.
— Шумът е единственият начин, по който диваците общуват — казва Теа.
— А ние скоро проумяхме, че няма никаква нужда те да ни говорят, защото всъщност само ние издаваме заповедите и им нареждаме какво да вършат — продължава Корин, а гласът й се извисява още повече, — така че на кого изобщо му пука, че когато те вземат лека, изобщо не са в състояние да общуват един с друг?
Започвам да проумявам.
— Значи лекът ги…
Теа кимва.
— Да, лекът ги подчинява напълно.
— Прави ги по-добри роби — горчиво завършва Корин.
Аз зяпвам.
— Диваците са били роби тук?
— Шшшт — остро изсъсква Мади, обръщайки рязко глава към войниците, които продължават да ни гледат, пустотата на тяхното мълчание сред рева на всички мъже наоколо ги прави особено зловещи.