— Все едно им отрязахме езиците — казва Корин, снишила глас, но все още гневна.
Но Мади вече е поела напред към дома, като от време на време се озърта към войниците през рамо.
А войниците ни гледат.
Изминаваме краткото разстояние до дома на изцелението в пълно мълчание, влизаме под протегнатата синя ръка, изрисувана над горния праг. Корин и Теа вървят напред, а Мади изостава и леко ме дръпва за лакътя.
За минута гледа в пода, между веждите й се е врязала бръчка.
— Как ни гледаха войниците… — казва.
— Знам.
Тя скръства ръце и потреперва.
— Не съм сигурна, че този вариант на мира ми допада.
— Знам — повтарям аз кротко.
Тя помълчава още малко, после ме поглежда право в очите.
— Твоите хора могат ли да ни помогнат? Могат ли да спрат всичко това?
— Не знам — отговарям, — но да потърсим помощ е по-добре от това, просто да стоим тук и да чакаме да се случи най-лошото.
Мади се оглежда, за да провери дали някой не се навърта наоколо да ни подслушва.
— Госпожа Койл е изключителна — казва, — но често се вслушва единствено в собственото си мнение.
Пак замълчава, прехапала устни.
— Мади?
— Ще си отваряме очите на четири — казва.
— За какво?
— Ако настъпи удобен момент, но само ако настъпи — тя отново се оглежда, — ще помислим какво да направим, за да се свържем с твоите кораби.
8
Новата помощничка
Виола
— Но робството е нещо ужасно — казвам, докато навивам поредния бинт.
— Лечителните винаги са били срещу робството — казва госпожа Койл и отмята още една позиция в списъка с наличностите. — Дори и след войната с диваците ние продължавахме да смятаме робството за нечовешко.
— Защо тогава не сте попречили?
— Ако някога станеш свидетелка на истинска война — продължава тя, без да вдига поглед от списъка, — ще разбереш, че войната единствено унищожава. От войната никой не излиза незасегнат. Дори оцелелите не са спасени. Никой не е спасен. Тогава приемаш неща, които при други условия биха те възмутили и отвратили, тъй като по време на война животът временно губи смисъла си.
— Войната превръща мъжете в чудовища — казвам, повтаряйки онова, което ни каза Бен през онази нощ, която прекарахме на странното място, където Новият свят бе погребал мъртвите си.
— Жените също — допълва госпожа Койл. Внимателно потупва с пръст кутията със спринцовките, докато ги брои.
— Но войната с диваците е приключила отдавна, нали?
— Преди тринайсет години.
— За тринайсет години сте могли да поправите злините, които е причинила.
Госпожа Койл най-после вдига очи към мен.
— Животът е лесен само докато си млад, моето момиче.
— Но ти си била в управата — казвам, — можела си да сториш нещо.
— Кой ти каза, че съм била в управата?
— Корин каза, че…
— А, Корин значи — отвръща тя и свежда пак поглед към списъка. — Милата, старае се да ме обича, независимо от фактите.
Отварям следващата торба.
— Но ако наистина си била председателка на този ваш Съвет — натискам пак, — със сигурност си можела да сториш нещо, за да помогнеш на диваците.
— Понякога, моето момиче — казва тя и ме поглежда недоволно, — можеш да водиш хората в посока, в която те не желаят да вървят, но в повечето случаи не можеш. Диваците нямаше да бъдат освободени, не и след като току-що ги бяхме победили в една страшна, зла война, имахме нужда от работна ръка, за да възстановим пораженията. Но все пак трябваше да се отнасяме по-добре с тях, нали така? Трябваше да ги храним хубаво, да ги караме да работят в разумни часове, да им позволим да живеят заедно със семействата си. Това са все победи, които аз извоювах за диваците в Хейвън, Виола.
Ръката й дращи по списъка по-гневно отпреди. Наблюдавам я цяла секунда.
— Корин каза, че са те прогонили от Съвета, защото си спасила нечий живот.
Тя не отговаря, само отпуска списъка и вдига очи към най-високите лавици. Посяга и сваля от там шапчица на помощничка и една бяла престилка. После се обръща и ми ги подхвърля.
— За кого са? — питам и ги поемам.
— Искаш да разбереш какво е да бъдеш водач? — пита госпожа Койл. — Е, нека ти покажа.
Поглеждам я в очите.
После свеждам поглед към униформата в ръцете си.