От този ден нататък нямам време дори за ядене.
В деня, в който на жените позволиха да напускат домовете си, дойдоха осемнайсет нови пациентки, само жени, всичките с различни оплаквания: възпален апандисит, сърдечни проблеми, прекъснато лечение на рак, счупвания — всичките били затворени в общите домове, отделени от съпрузите и синовете си, страдали мълчаливо до деня, в който вече им било позволено да потърсят помощ. На следващия ден дойдоха още единайсет жени. Още при първата възможност госпожа Лоусън се върна при изоставените деца, а госпожа Койл, госпожа Уегънър и госпожа Надари сновяха от стая в стая, крещяха заповеди и спасяваха животи. Не мисля, че след първия ден на освобождаването на жените някой изобщо е дремнал дори за миг в нашия дом на изцелението.
Със сигурност нито аз, нито Мади имаме и най-малката възможност да си отваряме очите на четири и да дебнем за подходящия момент, нямаме време дори да забележим, че Кметът все още не е идвал да ме търси и да разговаря с мен. Вместо това аз също търча наоколо, пречкам се или пък помагам, където мога, и попивам уроци.
Оказва се, че талантът за лечителка съвсем не ми е вроден.
— Не смятам, че изобщо някога ще му хвана цаката — казвам при поредния неуспешен опит да премеря кръвното на една мила възрастна пациентка на име госпожа Фокс.
— И на мен така ми се струва — отвръща Корин и хвърля неодобрителен поглед към часовника на стената.
— Търпение, мило дете — казва госпожа Фокс и лицето й се набръчква в усмивка. — Всяко нещо, което си заслужава ученето, трябва да бъде научено добре.
— Напълно сте права, госпожо Фокс — казва Корин и обръща поглед към мен. — Опитай пак.
Напомпвам с въздух маншона, слушам през стетоскопа, за да чуя познатото фшш фшш от туптенето на кръвта във вените на старата жена и гледам циферблата, за да отчета резултата.
— Шейсет на двайсет? — обаждам се колебливо.
— Ами не знам — отвръща Корин. — Тази сутрин умирали ли сте, госпожо Фокс?
— Божичко, съвсем не — казва госпожа Фокс.
— В такъв случай предполагам, че кръвното не е шейсет на двайсет — обобщава Корин.
— Правя това само от три дни — оправдавам се.
— А аз го правя от шест години — срязва ме Корин — и започнах, когато бях много по-малка от теб, моето момиче. А ето ти го сега положението, изведнъж ти се оказваш помощничка, равна с мен. Много странно се обръща палачинката в тоя живот, какво ще кажеш?
— Справяш се чудесно, мила — окуражава ме госпожа Фокс.
— Не, изобщо не се справя, госпожо Фокс — прекъсва я Корин. — Простете ми, че ви противореча, но някои от нас приемат лечението за свещен дълг.
— Аз също го приемам за свещен дълг — сопвам се.
Това се оказва грешка.
— Лечението не е просто работа, моето момиче — произнася Корин, карайки думите моето момиче да звучат като най-лошата обида. — На света няма нищо по-важно от запазването на живота. Ние сме Божиите ръце на тази земя. Ние стоим на диаметрално противоположна позиция спрямо твоя приятел тиранинът.
— Той не ми е…
— Да допуснеш някое живо същество да страда, което и да е то, е най-великият грях.
— Корин, виж…
— Нищо не разбираш — казва тя изведнъж с тих яростен глас. — Така че престани да се преструваш.
Госпожа Фокс се е дръпнала толкова далеч от нея, колкото съм се дръпнала и аз.
Корин я поглежда, поглежда и мен, после наглася шапчицата си, опва престилката и вдига високо глава. После затваря очи и въздъхва дълбоко-дълбоко.
И казва, без да поглежда към мен:
— Опитай отново.
— Каква е разликата между лазарет и дом на изцелението? — пита госпожа Койл, отбелязвайки си нещо в бележника.
— Главната разлика се състои в това, че лазаретите се управляват от мъже лекари, а домовете на изцелението — от жени лечителки — изрецитирвам аз, докато броя хапчетата на пациентите и ги разпределям в малки чашки.
— А защо е така?
— За да може пациентът да има избор и сам да реши дали иска да чува мислите на онзи, който го лекува, или не.
Тя повдига вежда.
— А истинската причина за разделението каква е?
— Политическа — отвръщам.
— Правилно — тя довършва писането, откъсва лист и ми го подава. — Занеси това заедно с лекарствата на Маделин, ако обичаш.
После излиза, а аз оставам да довърша разпределението на хапчетата и да подредя чашките на поднос. Когато се измъквам в коридора, виждам как госпожа Койл се разминава с госпожа Надари в дъното му.