— Кое какво означава?
— Трите лечителки, които не си познала, бяха в градския Съвет заедно с госпожа Койл. Госпожа Баркър все още е член на Съвета. Или поне беше, преди да дойде армията. Защо ли… — после млъква и се навежда към прозореца. — Това са последните четирима.
Поглеждам и виждам четирима войници, които крачат по пътя.
Ако схемата им на движение, която Мади е установила, е правилна, сега му е времето да тръгваме.
Ако схемата е правилна.
— Готова ли си? — прошепвам.
— Много ясно, че не съм готова — отвръща Мади с ужасена усмивка. — Но отивам.
Виждам я как стисва юмруци, за да спре треперенето.
— Само ще хвърлим един поглед — казвам. — Това е. Излизаме и се прибираме, преди да се усетиш.
Мади е все така ужасена, но кимва.
— Не съм правила нищо подобно през целия си живот.
— Не се тревожи — казвам аз и отварям прозореца. — Аз съм професионалистка.
Дори и нощем, когато всички спят, — Ревът на града е толкова силен, че успешно прикрива звука от стъпките ни, докато се промъкваме по тревата. Единствената светлина идва от двете луни, два полукръга в небето, които греят над нас.
Стигаме до канавката край пътя и клякаме в храстите.
— Сега какво? — прошепва Мади.
— Каза, че имаме две минути, после минава следващата двойка. Мади кимва в сянката.
— А след тях имаме пролука от седем минути.
През тези седем минути двете с нея ще се отправим надолу по пътя, като се държим близо до дърветата, ще се прикриваме и ще опитаме да стигнем до радиокулата, ако тя изобщо е радиокула.
Ще проверим.
— Добре ли си? — прошепвам.
— Да — отвръща тя. — Страшно е, но е и вълнуващо.
Знам какво има предвид. Излезли сме, свили сме се в канавката под прикритието на нощта, това е просто лудост, много е опасно, но аз най-после чувствам, че отново съм поела контрола над живота си, за първи път след деня, в който пристигнах в Хейвън.
Най-после чувствам, че правя нещо за Тод.
Чуваме хрущенето на чакъла по пътя и се свиваме максимално, докато очакваната двойка войници ни подминава и се отдалечава надолу по пътя.
— Хайде — казвам.
Изправяме се толкова, колкото ни стиска и бързо хукваме по дължината на канавката, все по-далеч от града.
— На корабите имаш ли други роднини? — прошепва Мади. — Някой друг, освен майка ти и татко ти?
Сърцето ми се свива от шума, който вдигаме, като приказваме, но разбирам, че тя говори, за да не мисли за страха си.
— Не, но познавам всички. Брадли Тенч е главният отговорник на Бета, а Симон Уоткин от Гама е страшно умна.
Канавката завива заедно с пътя, стигаме кръстопът, на който трябва да вземем решение в коя посока да поемем.
Мади пак се обажда:
— Значи Симон е онази, която ти…
— Шшштт — прекъсвам я, защото ми се струва, че чувам звук.
Мади се притиска плътно до мен. Цялото й тяло трепери, диша плитко и накъсано. Сега трябваше да дойде с мен, защото знае пътя до кулата, но втори път няма да я карам. Когато се върнем, ще продължа с плана сама.
Защото ако нещо се обърка…
— Мисля, че всичко е наред — казвам.
Бавно излизаме от канавката, за да пресечем кръстопътя, оглеждаме се на всички страни и стъпваме леко по чакъла.
— Закъде сте се запътили? — обажда се един глас.
Мади ахва. Един войник се е облегнал на близкото дърво, краката му са скръстени в глезените, сякаш си почива.
Дори на лунната светлина виждам пушката, полегнала лениво на лакътя му.
— Малко е късно да се разхождате.
— Изгубихме се — изпелтечвам. — Отдалечихме се от…
— Да, бе — казва той. — Бас ловя, че така е станало.
Драсва кибритена клечка о ципа на униформената си куртка. На светлината на пламъка виждам, че на джоба му пише Сержант Хамър. Пали цигарата в устата си.
Кметът забрани цигарите.
Но предполагам, че за офицерите правилата не важат.
Офицер без Шум, който се крие в мрака.
Той прави крачка напред и двете виждаме лицето му. Държи цигарата със зъби и се усмихва, усмивката е грозна, най-грозната, която някога съм виждала.
— Ти? — казва той и по гласа му личи, че наистина ме познава.
После вдига пушката.
— Ти си момичето — казва, без да откъсва очи от мен.