— Виола? — прошепва Мади, застанала малко вдясно зад гърба ми.
— Кметът Прентис ме познава — казвам. — Няма да ме нараниш.
Той дръпва дълбоко от цигарата, пламъчето лумва и оставя петно в непривикналото ми към тъмното зрение.
— Президентът Прентис те познава.
После поглежда Мади и насочва пушката към нея.
— Бас ловя обаче, че тебе не те познава.
И преди да успея да кажа каквото и да било…
Без всякакво предупреждение…
Сякаш за него това е естествено като дишането…
Сержант Хамър натиска спусъка.
9
Войната приключи
Тод
Твой ред е да се вреш в ямата — казва Дейви и бутва към мене ведрото с вар.
Никога не виждаме как диваците използват ямата, която ги накарахме да си изкопаят в един ъгъл, за да им служи за тоалетна, но всяка сутрин я намираме все по-пълна и трябва да я посипваме с вар, за да убием миризмата и да попречим на разни болести да се разпространяват.
Надявам се варта да спира болестите по-добре, отколкото убива миризмата.
— Защо никога не е твой ред? — питам.
— Защото тате смята, че ти си по-добър мъж, кретенче — казва Дейви, — обаче, въпреки това, назначи мене за шеф.
И ми се ухилва.
Запътвам се към ямата.
Дните минават ли, минават, докато изтичат две седмици от пристигането ни в Хейвън.
Аз изтърпях и оцелях досега.
(ами тя?)
(ами тя?)
Всяка сутрин двамата с Дейви яздим до манастира и той започва да „надзирава“ диваците, докато те разрушават оградките, разделящи терена на парцели и трупат вършини на камари, а аз прекарвам целия ден в ринене на недостатъчната храна, в безуспешни опити да поправя последните две повредени водни помпи и в хвърляне на вар в ямата.
Местните не издават и звук, не предприемат нищо, за да се спасят, преброих хиляда и петстотин диваци, натъпкани в пространство, което не може да побере и двеста овце. Към нас се присъединиха още пазачи, стоят отгоре върху зида, дулата на пушките им са насочени навътре през кълбата бодлива тел, но диваците не правят нищо, което бихме могли да приемем за заплаха.
Те оцеляват. Търпят.
Същото прави целият Ню Прентистаун.
Всеки ден кметът Леджър ми разказва какво вижда из града, докато чисти. Мъжете и жените са все още разделени, обявени са нови данъци, нови правила за обличане, издаден е списък със забранени книги и който ги притежава, трябва да ги предаде за изгаряне, присъствието в черква е задължително, но до катедралата никой не се доближава, естествено.
Обаче, въпреки всичко, градът постепенно започва да функционира по-нормално. Магазините отново са отворени, каруците и мотопедите са пак по улиците, видях дори два истински автомобила. Мъжете са се върнали на работа. Механиците поправят, хлебарите пекат хляб, фермерите работят по полето, дървосекачите секат, някои дори са се записали доброволно в армията, те лесно се познават, защото Кметът още не им е дал от лека.
— Да ти кажа право — започна кметът Леджър една вечер, но преди да довърши, аз вече бях видял думите в Шума му, бях видял как там се оформи мисълта, която аз никога не бях помислял, която никога не си бях позволявал да допусна в себе си. — Изобщо не е толкова лошо, колкото очаквах. Очаквах клане. Очаквах собствената си смърт и, разбира се, опожаряването на целия град. Естествено, капитулацията е избор за глупаци, но, може би, в крайна сметка той все пак ни казва истината.
Изправя се и се вглежда в Ню Прентистаун.
— Може би — казва, — войната наистина приключи.
— Ей! — провиква се Дейви, преди да съм преполовил разстоянието до ямата. Обръщам се. Един дивак е дошъл съвсем наблизо.
Вдига дългите си бели ръце в знак, че няма лоши намерения и започва да цъка, сочейки към група диваци, които тъкмо са приключили с разрушаването на поредната ограда. Цъка ли, цъка, сочи към празните корита за вода, но няма начин да разберем какво иска, не и без да чуваме Шума му.
Дейви тръгва към него с широко отворени очи, кима съчувствено, но усмивката му е опасна.
— Да, да, ожаднели сте от работа — казва. — Разбира се, разбира се, че сте ожаднели, благодаря, че ми съобщаваш, много благодаря. А ето ти и отговора.
После удря дивака в лицето с дръжката на пистолета. Чувам изхрущяването на костта и дивакът пада на земята, стиснал челюстта си с ръка, и дългите му нозе се гърчат.