Край нас се надига вълна от цъкане, Дейви вдига пистолета и насочва дулото към тълпата. От зида се чува щракането на ударниците, войниците също зареждат и насочват пушките. Диваците започват да отстъпват, онзи със счупената челюст се извива и извива безпомощно в тревата.
— Знаеш ли какво, кретенче? — вика Дейви.
— Какво? — питам, без да откъсвам очи от дивака в краката му, Шумът ми трепери като есенно листо.
Дейви се обръща към мен с пистолет в ръката.
— Страхотно е да надзираваш.
Очаквам животът всеки момент да се разпадне на съставните си части.
Но той не се разпада.
Всеки ден я търся.
Търся я от отворите по стените на камбанарията, но виждам само маршируващи войници и мъже, които работят. Нито едно познато лице, нито едно мълчание, в което да я усетя.
Търся я, когато с Дейви яздим до манастира и обратно, надзъртам за нея в прозорците на къщите в Женския квартал, но нея я няма, за да отвърне на погледа ми.
Търся я в тълпата от диваци, струва ми се, че се е скрила зад гърбовете им, готова да изскочи и да се разкрещи на Дейви, че ги удря, а после да се обърне към мен и да ми каже: „Ей, ето ме, тук съм, аз съм“, сякаш всичко е наред.
Но нея я няма.
Няма я.
Питам Кмета Прентис за нея всеки път, когато го видя, а той все ми повтаря да му се доверя, че не ми бил враг, да имам вяра в него и че всичко ще бъде наред.
Но аз я търся.
А нея я няма.
— Здравей, момичето ми — шепна на Ангарад, докато я оседлавам в края на деня. Вече умея да я яздя много по-добре, много по-добре говоря с нея, много по-добре разчитам настроенията й. Много по-спокоен съм, когато съм на гърба й, а тя е много по-спокойна, когато ме носи. Тази сутрин й дадох ябълка, а тя зарови муцуна в косата ми и щракна със зъби, погали ме, сякаш съм друг кон.
Момче Жребче, казва тя, когато се мятам на гърба й и двамата с Дейви се отправяме обратно към града.
— Ангарад — отвръщам аз и се навеждам напред, между ушите й, защото изглежда конете обичат постоянно да им се напомня, че не са сами, че другите са край тях, че са винаги част от табуна.
Онова, което конете мразят най-силно на света, е да остават сами.
Момче Жребче, казва ми пак Ангарад.
— Ангарад — казвам й аз пак.
— Божичко, кретенче — измрънква Дейви, — що не вземеш направо да се ожениш за ш… млъква. — Е, проклет да съм — казва, а гласът му вече е шепот. Гледай какво става тука.
Вдигам очи.
От магазина излизат жени.
Четири са, заедно, в група. Знаем, че им е позволено да излизат само през деня, винаги по времето, когато аз и Дейви сме в манастира, затова вечер двамата с него се завръщаме в град от мъже, сякаш жените са само призраци, само слух.
Отдавна не съм виждал жива жена отблизо — само през прозорците в Женския квартал или от върха на камбанарията.
Тези имат по-дълги ръкави и по-дълги поли, а косите им са сплетени и прибрани зад главите по еднакъв начин. Хвърлят притеснени погледи към войниците, подредени от двете страни на улицата, към мен и Дейви също, а всички ние ги наблюдаваме как слизат по стъпалата пред магазина.
И ето го мълчанието, ето го познатото свиване в гърдите и аз трябва бързо да изтрия влагата от очите си, като дебна Дейви да не ме види.
Защото тя не е сред тях.
— Закъснели са — казва Дейви, а гласът му е толкова тих, защото той също не е виждал жена от седмици. — Трябва да са се прибрали много преди залез.
Главите ни се извръщат и очите ни ги проследяват как се отдалечават по улицата към Женския квартал, стиснали здраво пакетите с покупките, и гърдите ми се свиват страшно, и гърлото ми се стяга.
Защото_ тя не е_ сред тях.
И аз осъзнавам…
Осъзнавам отново колко много…
И Шумът ми става мътен.
Кметът Прентис я използва, за да ме контролира.
Е, добро утро.
Всеки ш… идиот би разбрал положението. Ако не правя онова, което искат от мен, ще я убият. Ако опитам да избягам, ще я убият. Ако сторя нещо на Дейви, ще я убият.
Ако вече не са я убили.
Шумът ми става черен.
Не.
Не, мисля.
Защото може и да не са я убили.
Може би тя е тук, някъде на тази улица дори, в някоя друга група от четири жени.
Оцелей, мисля към нея. Моля те, моля те, моля те, оцелей.
(моля те, оцелей)