Двамата с кмета Леджър поглъщаме вечерното ядене, аз съм застанал до един отвор в стената и я търся, като в същото време се опитвам да заглуша Рева.
Защото кметът Леджър се оказа прав. Мъжете тук са твърде много и когато организмите им се изчистят от лека, вече става невъзможно да различиш някакъв индивидуален Шум. Все едно да се опиташ да чуеш звука на една капка вода насред буйна река. Шумът на Хейвън се е превърнал в плътна стена, гласовете са смесени така, че не се чува нищо друго, освен Рев.
Обаче, въпреки всичко, се оказва, че Ревът е нещо, с което може да се свикне. В известен смисъл думите и мислите на кмета Леджър, и чувствата, които бълбукат в сивия му Шум, ми пречат много повече.
— Напълно си прав — казва кметът Леджър и се потупва по корема; — Отделният човек е способен на собствена мисъл. Тълпата — не.
— Армията е способна на собствена мисъл — казвам.
— Само ако има пълководец, който да мисли тази мисъл.
При тези думи той също се обляга на стената и се вглежда към площада през съседния отвор. Кметът Прентис язди към катедралата, зад него са господин Хамър, господин Тейт, господин Морган и господин О’Хеър, които внимателно слушат заповедите му.
— Най-приближените — казва кметът Леджър.
За секунда ми се струва, че чувам ревност в Шума му.
Гледаме как Кметът слиза от коня, подава поводите на господин Тейт и влиза в катедралата.
Две минути по-късно щрак-щрак — господин Колинс отваря вратата.
— Президентът те вика — казва ми.
— Само минутка, Тод — казва Кметът, отваря поредната ракла и надниква вътре.
Намираме се в подземието на катедралата, господин Колинс ме изблъска надолу по стълбите, които започват от дъното на главното помещение. Аз си мълча и чакам, като в същото време се чудя колко ли от порцията ми ще успее да изяде кметът Леджър, преди да се прибера в камбанарията.
Гледам как Кметът Прентис се взира в поредната ракла.
— Президентът Прентис — казва той, без да вдига очи. — Опитай да го запомниш — после изправя гръб. — Преди тук са държали вино. В количества, много по-големи от необходимото за светото причастие.
Премълчавам. Кметът ме поглежда с любопитство.
— Няма да ме попиташ, нали, да не се надявам?
— За какво да питам? — казвам.
— За лека, Тод — отвръща той и удря една от раклите с юмрук. — Хората ми издириха и последната прашинка от него, преровиха всеки дом в града и после го складираха тук.
Той бърка в раклата и вади шишенце с бели хапчета. Измъква тапата и изтръсква едно на дланта си, после го хваща с палец и показалец.
— Не си ли се чудил защо така и не дадох от лека нито на теб, нито на Дейвид?
Прехвърлям тежестта си на другия крак.
— За наказание?
Той поклаща глава отрицателно.
— Кметът Леджър още ли нервничи заради Шума си?
Свивам рамене.
— Понякога. По малко.
— Създали са лека — казва Кмета, — а после са направили така, че да станат зависими от него — после посочва с пръст лавиците и редиците от ракли и кутии наоколо. — А ако сега аз държа всичко онова, от което те зависят…
Пуска хапчето в шишенцето и се обръща към мен, усмивката му е много широка.
— Искаш ли нещо от мене? — промърморвам.
— Наистина си забравил, а? — пита той.
— Какво?
Кметът замълчава, после казва:
— Ами честит рожден ден, Тод.
Зяпвам. Челюстта ми буквално увисва.
— Мина преди четири дни — продължава Кметът. — Изненадах се, че изобщо не го спомена.
Не мога да повярвам. Напълно съм забравил.
— Няма да го празнуваме — казва Кметът, — защото и двамата знаем, че ти, разбира се, вече си мъж, нали така?
Избутвам напред образа на Аарон.
— Ти се държа забележително добре през последните две седмици — приказва Кметът, без да обръща внимание на Шума ми.
— Знам, че ти е страшно трудно, защото не знаеш дали да ми вярваш за Виола, не знаеш как точно да постъпваш, за да гарантираш безопасността й — усещам как гласът му жужи в главата ми, как търси. — Но, независимо от това, ти работи здраво. Дори си повлиял благотворно върху Дейвид.
Не се сдържам и помислям за всички начини, по които бих желал да превърна Дейви Прентис в кървава пихтия, но Кметът Прентис просто казва:
— За награда ще ти поднеса два позакъснели подаръка.