Шумът ми скача.
— Мога ли да я видя?
Той ми се усмихва, сякаш е очаквал точно такава реакция.
— Не, не може — казва, — но аз ти обещавам, че ще я видиш. В деня, в който наистина ми повярваш, Тод, в деня, в който действително проумееш, че мисля само доброто на този град и на теб самия, тогава, в същия този ден, аз ще ти докажа, че напълно заслужавам доверието ти.
Чувам дишането си. До момента това е най-сигурното потвърждение от страна на Кмета, че тя е жива и здрава.
— Не, първият подарък за рождения ти ден е нещо, което вече си заслужил — продължава Кметът. — От утре заран започваш нова работа. Тя пак включва твоите приятели диваците, но е много по-отговорна и е жизненоважна за трансформацията ни в ново общество — после пак ме поглежда в очите. — Тази работа може да те отведе далеч, Тод Хюит.
— До това да ръководя хора ли? — питам, а гласът ми прозвучава твърде саркастично.
— Точно така — отвръща Кметът.
— А какъв е вторият подарък? — питам, защото още се надявам вторият подарък да е тя.
— Така, както сме застанали сред всичките тия кутии, Тод, ще ти кажа, че вторият ми подарък за теб е — той прави жест, показвайки наоколо, — изобщо никога да не ти давам достъп до лека.
Смръщвам се.
— Какво?
Но Кметът изведнъж тръгва към вратата, сякаш разговорът ни е приключил.
Подминава ме…
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
Откънтява в главата ми само веднъж, идва дълбоко от корена на съществото ми, произнася онова, което всъщност съм.
Подскачам от изненада.
— Ако вземаш лека, защо мога да те чувам? — питам.
Но Кметът ми хвърля лукава усмивка и изчезва надолу по стълбите, без повече да се интересува от мен.
Честит ми рожден ден на патерица.
Аз съм Тод Хюит, мисля, докато лежа на дюшека и се взирам в мрака, аз съм Тод Хюит и преди четири дни станах мъж.
Изобщо не се чувствам различно поради този факт, да ви кажа право.
Целият стремеж, нетърпението пред важната дата, са били напълно безсмислени, сега пак съм си глупавият стар Тод Хюит, безсилен да стори каквото и да било, безсилен да спаси сам себе си, какво остава пък да спаси нея.
Ш… Тод Хюит.
Лежа си в тъмното, кметът Леджър хърка отсреща, после чувам едно далечно бум, идва някъде отвън, някой от тъпите войници е изпразнил пушката си срещу нещо (или срещу някого) и точно в този момент се замислям.
Точно тогава разбирам, че да изтърпиш не е достатъчно.
Просто да оцелееш не е достатъчно, ако оцеляването означава единствено да запазиш живота си.
Ще ме разиграват дотогава, докато аз им позволявам.
А тя е някъде там, някъде навън.
Може би дори е била навън днес.
Ще я намеря…
Ще сграбча първия удобен случай и ще я намеря…
А когато я намеря…
Тогава забелязвам, че кметът Леджър е спрял да хърка.
Рязко повишавам глас:
— Имаш нещо да ми казваш ли?
Но той отново захърква, а Шумът му е сив и космат и аз се зачудвам дали въображението не ми играе някакви номера.
10
В божия дом
Виола
— Не мога да ти опиша колко съжалявам.
Не поемам чашата с кафе, която ми подава.
— Моля те, Виола — казва той и продължава да я държи протегната.
Поемам я. Ръцете ми още треперят.
Не са спрели да треперят от снощи.
От момента, в който я видях да пада.
Първо коленичи, после се свлече странично върху чакъла, очите й останаха отворени.
Отворени, но невиждащи.
Гледах я как пада.
— Сержант Хамър ще бъде наказан — Кметът сяда срещу мен. — Гарантирам ти, че в никакъв случай не е действал по моя заповед.
— Той я уби — казвам, но гласът ми е почти нечут. Сержант Хамър ме замъкна обратно в дома на изцелението, потропа на входната врата с приклада на пушката, събуди всички и ги прати да приберат тялото на Мади.
Не можех да говоря, не можех да плача.
Не ме погледнаха дори, нито лечителките, нито помощничките. Дори госпожа Койл отказа да срещне погледа ми.
Какво си мислеше, че вършиш? Къде мислеше, че я водиш?
А после, тази сутрин, Кметът Прентис ме повика при себе си в катедралата, в дома си, в Божия дом.
Когато в дома на изцелението разбраха за това, наистина отвърнаха очи от мен.