— Съжалявам, Виола — казва пак Кметът. — Някои от мъжете на Прентистаун, на стария Прентистаун все още мразят жените, нищо че минаха толкова години.
После вижда как очите ми се изпълват с ужас.
— Историята, която са ти разказали — продължава той, — не е вярна.
Продължавам да се взирам в него. Той въздъхва.
— Войната с диваците застигна и Прентистаун, Виола, настъпи кошмар, но мъжете и жените се биха рамо до рамо, за да се защитят — сключва върховете на пръстите си, гласът му става тих, почти нежен. — Но дори и след победата разделението си остана непокътнато в нашия малък град аванпост. Разделение между мъже и жени.
— Не думай.
— Те си организираха своя армия, Виола. Отцепиха се, не вярваха на Мъжете, чийто мисли виждаха ясно. Опитахме се да ги вразумим, но в крайна сметка те искаха война. А после, боя се, си я получиха.
Той изправя гръб и се вглежда тъжно в мен.
— Армия от жени е армия като всяка друга, армия с пушки, армия, която може да те победи. Чувам дишането си.
— Избил си ги до последната.
— Нищо подобно — отвръща той. — Много от тях загинаха в бой, а когато видяха, че губят войната, останалите живи разпространиха слуха, че ние, мъжете, сме техни убийци, а после се самоубиха, за да ни прокълнат завинаги.
— Не ти вярвам — казвам и си спомням версията, която ни разказа Бен. — Не е станало така.
— Аз бях там, Виола. Спомням си всичко много по-ясно, отколкото бих желал — погледът му приковава моя. — А аз съм и човекът, който най-силно иска историята да не се повтори. Разбираш ли ме?
Струва ми се, че го разбирам, а стомахът ми се свива против волята ми и започвам да плача, мисля си за това как донесоха тялото на Мади в дома на изцелението, как госпожа Койл настоя аз да помагам то да бъде подготвено за погребението, как ме накара да видя отблизо с очите си резултата от опита си да се добера до кулата.
— Госпожа Койл — промълвявам, когато се овладявам отново, — ме помоли да те попитам дали можем да погребем Мади днес следобед.
— Аз вече я уведомих за съгласието си — казва Кметът. — Всичко, което госпожа Койл пожела, й бе осигурено на минутата.
Оставям чашата с кафето на малката масичка до стола си. Намираме се в огромно помещение, по-голямо от всяко друго, което съм виждала през живота си, с изключение, може би, на хангарите на кораба, където държахме совалките. Твърде е голямо, изглежда несъразмерно, защото в него има само един стол и една масичка. Единствената светлина пада през кръглия прозорец от цветно стъкло, на който е изрисуван Новият свят с двете му луни.
Всичко останало тъне в сянка.
— Тя как ти се струва? — пита Кметът. — Госпожа Койл имам предвид.
Бремето на раменете ми, бремето на това, че Мади я няма, бремето на това, че Тод е далеч от мен ме смазва с такава сила, че почти съм забравила присъствието на мъжа до мен.
— Моля?
Кметът свива рамене.
— Как се работи с нея? Добра учителка ли е?
Преглъщам.
— Тя е най-добрата лечителка в Хейвън.
— А сега вече и в Ню Прентистаун — поправя ме той. — Хората ми разказаха, че преди е имала силно влияние тук. Била е сила, с която са се съобразявали.
Прехапвам устни и впервам очи в килима.
— Не можа да спаси Мади.
— Хайде да й простим това, а, какво ще кажеш? — гласът му е тих, мек, почти мил. — Никой не е съвършен.
После оставя чашата си.
— Съжалявам за приятелката ти — казва. — Съжалявам също, че мина толкова време от последния ни разговор. Много, много работа има за вършене. Аз желая да сложа край на страданията на тази планета, ето защо смъртта на това момиче толкова ме натъжава. Краят на страданията е целта на моята мисия. Войната приключи, Виола, наистина приключи. Настъпи време за изцеление.
Премълчавам.
— Но твоята ръководителка не вижда нещата така, нали? — пита Кметът. — Тя ме смята за враг.
Рано тази сутрин, докато обличахме Мади с белите погребални дрехи, госпожа Койл каза: Ако той иска война, ще си я получи. Ние дори не сме започнали истинската битка.
Но после, когато ме повикаха в катедралата, тя ме предупреди да не повтарям думите й пред Кмета, а само да поискам разрешение за погребението.
И да измъкна колкото е възможно повече информация.
— Ти също ме смяташ за враг — продължава Кметът, — а аз искрено се надявам това да се промени. Ужасно съм разочарован от факта, че този кошмарен инцидент те е накарал да гледаш на мен с още по-голямо подозрение.