Чувствам как образът на Мади се надига отново в гърдите ми. Чувствам как се надига и образът на Тод. Цяла минута дишам тежко, преди да се овладея.
— Знам, че когато се изяснят страните в конфликта и се наложи да направиш избор, за теб ще бъде много примамливо да застанеш на нейна страна — казва Кметът. — Не те виня. Изобщо не те питам нищо за корабите, защото знам, че ще ме излъжеш. Знам, че тя ти е казала да ме лъжеш и ти ще го сториш. Ако аз бях на мястото на госпожа Койл, щях да постъпя точно по същия начин. Щях да те притисна и да те принудя да ми помагаш. Щях да използвам предимството, което случайно е кацнало право в дланта ми.
— Тя не ме използва — казвам тихо.
Можеш да бъдеш много полезна за нас, спомням си. Ако решиш.
Кметът се привежда към мен.
— Мога ли да ти кажа нещо, Виола?
— Какво? — питам.
Той вдига глава.
— Наистина много ми се иска да ме наричаш Дейвид.
Забивам очи в килима.
— Какво искаш да ми кажеш, Дейвид?
— Благодаря ти, Виола — отвръща той. — Това наистина е важно за мен — изчаква, докато отново вдигна поглед. — Срещнах се с членовете на Съвета, който доскоро управляваше Хейвън. Срещнах се с бившия кмет на Хейвън. Срещнах се с бившия шеф на полицията тук и с главния лекар, както и с отговорника по въпросите на образованието. Срещнах се с всички важни хора в този град. Някои от тях в момента работят за мен. Други не могат да се впишат в новата административна система, но това не е проблем, защото има достатъчно друга работа по възстановяването, по подготовката на града за посрещането на твоите хора, Виола, в превръщането му в онзи Рай, на който те се надяват, който желаят и очакват да намерят тук.
Все така задържа погледа ми със своя. Забелязвам, че очите му са тъмни, тъмносини, приличат на късчета ахат, блещукащи на дъното на бързотечна вода.
— От всички жители на Ню Прентистаун, обаче, твоята госпожа Койл е онази, която наистина знае какво означава да бъдеш водач. Лидерството не се развива, Виола. То се завзема, а ръководителката ти е единственият друг човек на тази планета, освен мен самия, притежаващ достатъчно сила и воля да направи необходимото, за да вземе властта.
Продължавам да го гледам в очите и ме осенява една мисъл.
На мястото на Шума му има мълчание, тотално като мълчанието на грамадното черно отвъдно сред световете, а очите и лицето му не издават нищичко.
Но аз започвам да се чудя…
Просто така, все още не напълно осъзнато, но се чудя…
Той дали не се бои от нея?
— Как смяташ, защо те заведох при нея, когато синът ми те простреля? — пита Кметът.
— Защото тя е най-добрата лечителка. Сам го каза.
— Да, но съвсем не е единствената лечителка. Превръзките и лекарствата вършат повечето работа. Госпожа Койл просто ги прилага по-сръчно.
Дланта ми неволно ляга върху белега на корема ми.
— Значи причината да ме заведеш при нея не е била само тази.
— Права си, не беше само тази — той се привежда още по-близо до мен. Аз искам госпожа Койл да застане на моя страна, Виола. Имам нужда тя да е на моя страна, ако желая изграждането на новото общество тук да се увенчае с някакъв успех. Ако двамата с нея работим заедно — той се обляга назад на стола, — само си представи какъв свят ще изградим.
— Ти я държиш като затворничка.
— Да, но нямах намерение да продължавам да я държа като затворничка. Границите между мъжете и жените са се размили с времето и повторното им прокарване е бавен и болезнен процес. Установяването на взаимно доверие изисква време, а както често съм казвал, най-важното, което трябва да запомним, е, че войната приключи, Виола. Наистина. Не желая повече битки, не желая повече кръвопролития.
Вдигам чашата с изстиналото кафе, просто така, само за да извърша някакво движение. Допирам я до устните си, но не отпивам.
— Тод добре ли е? — питам Кмета, без да го гледам.
— Щастлив и здрав, и работи по цял ден — отвръща той.
— Може ли да го видя?
Той замълчава, сякаш обмисля.
— Ще направиш ли нещо за мен? — пита.
— Какво? — в главата ми изплува друга идея. — Искаш да шпионирам нея и да донасям на теб?
— Не — отвръща той. — Не да я шпионираш, изобщо нямам това предвид. Искам да ми помогнеш да я убедя, че съвсем не съм онзи тиранин, за който ме мисли, че историята на стария ми град не е такава, каквато тя я знае, че ако обединим усилията си и работим заедно, можем да превърнем това място в онзи дом, който и двамата желаехме, когато корабите ни напуснаха Стария свят преди толкова много години. Аз не съм неин враг. Не съм и твой враг.