Звучи толкова искрен. Наистина.
— Моля те за помощ — завършва.
— Ти контролираш всичко — отвръщам. — Нямаш нужда от моята помощ.
— Имам нужда — натъртва той. — Ти си се сближила с нея повече, отколкото аз изобщо бих могъл да мечтая.
Дали?, помислям.
Това е момичето, спомням си.
— Знам също така, че тя те упои онази вечер, когато бях дошъл да разговаряме, за да заспиш, преди да си успяла да ми разкажеш каквото и да било.
Сръбвам малко студено кафе.
— Ти нямаше ли да сториш същото на нейно място?
Той отвръща с усмивка.
— Значи признаваш, че двамата с нея не се различаваме кой знае колко?
— Как бих могла да ти се доверя?
— А на нея как можеш да се довериш, след като тя те упои против волята ти?
— Тя ми спаси живота.
— Аз бях този, който те отведе при нея.
— Тя не ме държи като затворничка в дома на изцелението.
— Дойде тук съвсем сама, нали? Ограниченията намаляват с всеки изминал ден.
— Тя ме обучава за лечителка.
— А кои са всичките онези други лечителки, с които се среща? — той събира върховете на пръстите си. — Как смяташ, какво са замислили?
Втренчвам се в кафето и преглъщам, трескаво обмислям откъде ли е разбрал.
— А какви са плановете им за теб? — пита.
Мълча, без да го поглеждам.
Той се изправя.
— Последвай ме, моля те.
Повежда ме през грамадното помещение, пресичаме и малкото предверие след входа на катедралата. Портите й към площада са широко отворени. Отпред армията провежда някакво учение и едновременно ме удрят туп, туп, туп от нозете на войниците и Ревът на мъжете, лишени от лека, Шумът им се излива като поток.
Свивам се леко.
— Гледай — казва Кметът.
Зад армията, в средата на площада, неколцина мъже сковават малка проста дървена платформа, с извисяваща се над нея греда, пресечена перпендикулярно от друга греда.
— Какво е това?
— Тук утре следобед сержант Хамър ще бъде обесен за своето ужасно, ужасно престъпление.
Споменът за Мади, за безжизнените й очи, отново се надига в гърдите ми. Притискам уста с длан, за да не му позволя да се излее навън.
— Пощадих бившия кмет на града — казва Кметът, — но няма да пощадя един от най-верните си и отдавнашни съратници.
Обръща поглед към мен.
— Наистина ли мислиш, че бих стигнал чак дотук, само за да угодя на едно момиченце, което просто разполага с информация, която ми е потребна? Наистина ли мислиш, че бих си давал този труд, след като, както сама твърдиш, контролирам всичко?
— Защо го правиш тогава? — питам.
— Защото той наруши закона. Защото това е един цивилизован свят и актовете на варварство няма да бъдат толерирани. Защото войната приключи — той се обръща изцяло към мен. — Много бих искал да убедиш госпожа Койл в това — прави крачка към мен. — Ще го сториш ли? Най-малкото ще й разкажеш ли какво възнамерявам да направя, за да поправя поне донякъде тази трагична ситуация?
Забивам поглед в краката си. Мислите ми фучат, въртят се, подобно на комети.
Думите му може и да са истинни.
Но Мади е мъртва.
И за това съм виновна аз.
И Тод го няма.
Как да постъпя?
(как да постъпя?)
— Ще го сториш ли, Виола?
Поне, мисля, се сдобих с някаква информация, която да предам на госпожа Койл.
Преглъщам.
— Ще се опитам.
Той отново се усмихва.
— Чудесно — после ме докосва нежно по ръката. — Тичай сега обратно. Ще те чакат за погребението.
Кимвам и излизам на предните стъпала, дърпам се далеч от него, слизам и правя няколко крачки по площада, Ревът ме блъсва като горещината на слънцето. Спирам и се мъча да си поема дъх, но не ми се отдава.
— Виола — той още ме гледа, гледа ме от първото стъпало, от портите на катедралата, от портите на дома си. — Ще дойдеш ли на вечеря тук утре вечер?