Увивам гривната около китката й.
Чувствам пулса й, който бие току под пръстите ми.
Женската продължава да ме гледа в очите.
— Прости ми — прошепвам.
Дейви пристъпва напред, хваща свободните краища на гривната с клещите, извива ги толкова бързо и силно, че женската изсъсква от болка, а после ги щраква, впивайки металната лента в китката й и я превръща завинаги в номер 0001, завинаги.
Изпод гривната потича кръв. Кръвта на 0001 е аленочервена.
(кръвта им е червена, аз това отдавна го знам)
Женската прегръща китката си със здравата ръка и се отдалечава от нас, но все така ни гледа, все така не мига, мълчалива като проклятие.
Никой от тях не се съпротивлява. Просто се подреждат и се взират в нас, взират се, взират се тихо. От време на време някой издава кратки цъкащи звуци към друг, но няма Шум, няма борба, няма съпротива.
А това разгневява Дейви все повече и повече.
— Проклети гадини — казва и задържа усуканата гривна по-дълго, преди да я закопчае окончателно, само за да провери колко дълго може да принуди жертвата да съска. Задържа и задържа.
— Хареса ли ти, а? — крясва на поредния дивак, който се отдалечава, притиснал раненото място, без да откъсва очи от нас.
Следващ е номер 0038. Висок е, най-вероятно мъжки, кльощав, а станал напоследък още по-кльощав, защото дори глупак може да види, че храната, която им даваме сутрин, не е достатъчна за всички им.
— Сложи гривната на врата му — обажда се Дейви.
— Какво? — зяпвам аз. — Не!
— Сложи я на ш… му врат!
— Няма!
Дейви рязко скача, удря ме с клещите по главата и измъква гривната от ръката ми. Свличам се на едно коляно и болката в главата ме парализира за няколко секунди.
А когато се свестявам, вече е твърде късно.
Дейви е накарал дивака да коленичи пред него, гривната с номер 0038 е увита около врата му, а Дейви я извива с клещите все по-силно. Войниците от зида си умират от смях, дивакът се бори за въздух, дращи по гривната с пръсти, от врата му тече кръв.
— Спри! — викам и се мъча да се изправя на крака.
Но Дейви щраква гривната и дивакът отпълзява настрани по тревата, дави се силно, а главата му придобива зловещ розов цвят. Дейви стои над него, не помръдва, просто го гледа как се задушава.
Клещите за рязане са захвърлени в тревата, добирам се до тях, грабвам ги и се втурвам към 0038. Дейви се опитва да ми попречи, но аз замахвам с клещите срещу него и той отскача, а аз коленича до 0038 и се заемам да махна гривната, но Дейви я е стегнал толкова много, а дивакът се мята така страшно в агонията си, че се налага да го ударя, за да се укроти.
Прерязвам гривната. Тя пада сред каша от кръв и парчета кожа. Дивакът поема въздух с рязък непоносим звук, а аз се дърпам от него, все още стискам клещите.
Наблюдавам как дивакът се мъчи да диша, но не успява, Дейви е застанал над главата ми с клещите за маркиране в ръка и тогава осъзнавам колко силно е станало цъкането, чувам го как преминава като вълна през диваците и точно тогава, точно в този момент чашата прелива и…
Те решават да ни нападнат сега.
Първият удар прелита над главата ми. Диваците са слаби и леки, така че ударите им не са силни.
Но в тълпата са хиляда и петстотин, а не един и двама.
Идват срещу нас като вълна, усещането е сякаш се гмуркам…
Още юмруци, още удари, лицето ми е издраскано, вратът ми е издраскан, събарят ме на земята, тежестта им ме смазва, сграбчват ме за ръцете за краката, сграбчват ме за дрехите, сграбчват ме за косата, аз викам и се мятам, един дивак докопва клещите за маркиране и ме удря с тях по лакътя, а болката е неописуема…
И едничката ми мисъл, едничката ми глупава мисъл е…
Защо нападат мен? Аз се опитах да спася 0038.
(но те знаят, знаят…)
(знаят, че съм убиец…)
Дейви закрещява и чувам първите изстрели, които долитат от зида. Още удари, още драскотини, но и още изстрели и диваците започват да се оттеглят и това аз повече го усещам, отколкото го виждам, защото болката в лакътя ме заслепява.
Един от тях е още върху мен, дере ме изотзад, защото съм паднал по корем в тревата, полека успявам да се обърна по гръб, пушките продължават да гърмят, мирисът на барут изпълва въздуха, диваците бягат, бягат, само този последният остава върху мен, дращи и удря.