И аз някак си разбирам, че това е 0001, първата в редицата, първата, която докоснах, чува се гърмеж, тя се извърта рязко и пада на тревата до мен. Мъртва.
Дейви стои над главата ми с пистолета, от дулото още дими. Носът и устната му са разкървавени, изподран е толкова, колкото и аз, и тежко се накланя на една страна, където е болката в хълбока му. Но се усмихва.
— Спасих ти живота, а?
Изстрелите не млъкват. Диваците бягат, но няма къде да се скрият. Падат и падат, и падат.
Поглеждам си лакътя.
— Ръката ми май е счупена.
— На мен май кракът ми е счупен — отвръща Дейви. — Но ти тичай веднага при тате. Разкажи му какво стана. Кажи му, че аз съм ти спасил живота.
Очите му не ме гледат, той вдига пистолета и стреля, мъчи се да държи тежестта си далеч от ранения крак.
— Дейви…
— Тръгвай! — вика той и от него заструява някаква мрачна радост. — Аз ще довърша работата тука — пак стреля. Още един дивак пада. Падат, не спират да падат.
Правя крачка към портата. После още една.
А после хуквам.
Ръката ми пулсира от болки при всяка крачка, но когато приближавам Ангарад, тя казва Момче Жребче и започва да души лицето ми с влажната си мека муцуна. После коленичи, за да се метна по-лесно на седлото. После поема по пътя и изчаква, да запазя равновесие, преди да се впусне в най-бързия галоп, в който някога съм я виждал да препуска. Вкопчил съм здравата си ръка в гривата й, болната е свита до тялото ми и се мъча да не повърна от болка.
Вдигам очи и виждам жени, които ме проследяват с поглед как профучавам край прозорците им, не реагират, остават тихи и далечни. Виждам мъже, които също ме изпращат с очи, гледат кръвта по лицето ми, раната ми.
Зачудвам се за какъв ли ме мислят.
Дали виждат в мен свой?
Или виждат враг?
Кой ли смятат, че съм аз?
Затварям очи, но веднага губя равновесие и се налага отново да ги отворя.
Ангарад заобикаля катедралата, подковите й хвърлят искри по чакъла, прави последния завой и излиза пред портите. Армията е на площада, провеждат някакво учение. Повечето от мъжете нямат Шум, но ударите на ботушите им са достатъчно силни.
Примигвам и вдигам очи в моята посока, вдигам очи към портите на катедралата…
И Шумът ми скача така страшно, че Ангарад се стряска и спира рязко, чакълът се разхвърчава изпод нея, от хълбоците й се издига пара след бързия бяг.
Аз обаче не забелязвам това…
Защото сърцето ми е спряло да бие…
Дъхът е замрял в гърдите ми…
Ето я. Пред очите ми изкачва стъпалата пред катедралата…
Ето я.
Сърцето ми прескача удар и забива отново, Шумът ми е готов да изпищи името й, болката ми изчезва…
Защото тя е жива…
Жива е…
Но тогава я виждам какво прави…
Виждам я как изкачва стъпалата…
Отива към Кмета Прентис…
Хвърля се в ръцете му…
А той я прегръща…
А тя му позволява…
И после всичко, което мога да помисля…
Всичко, което мога, да кажа…
Е…
— Виола?
Част трета
Войната приключи
12
Предателство
Виола
Кметът Прентис стои на първото стъпало.
Водачът на града, водачът на света.
Разтворил ръце.
И ако това е цената.
Да я платя ли?
Само една прегръдка, мисля си.
(нали така?)
Една прегръдка, за да видя Тод.
Прекрачвам напред…
(само една прегръдка)
… и той ме прегръща.
Опитвам се да не съм твърде стегната, когато ме докосва.
— Така и не ти казах — прошепва той в ухото ми. — Намерихме кораба ти в блатото, когато ви преследвахме. Намерихме родителите ти.
Ахвам, сълзите ми потичат, но аз се опитвам да ги преглътна.
— Погребахме ги както се полага. Съжалявам, Виола. Разбирам каква е самотата ти и нищо няма да ме направи по-щастлив от това, един ден ти да започнеш да гледаш на мен като на свой…
Тогава над Рева се издига самотен звук…
Едно късче Шум излита над масата Шум, остро и бързо като стрела…
Стрела, изстреляна срещу ми…
Виола! пищи тя и пресича Кмета Прентис насред думата…
А аз се отскубвам от прегръдката му, ръцете му се отпускат…