Обръщам се…
И там, под следобедното слънце, насред площада, яхнал коня си на няма и десет метра от мен…
Ето го.
Той е.
Той е.
— ТОД! — изкрещявам и хуквам, дори не се усещам как.
Той се плъзва тежко от коня, стои и ме чака, ръката му е свита под болезнен ъгъл, чувам как Виола! раздира Шума му, чувам и болката в лакътя му, чувам смущението му, чувам неяснотата, собствените ми мисли обаче препускат толкова бързо, а сърцето ми тупка така силно, че не мога да разбера ясно чутото.
— ТОД! — изпищявам повторно и стигам до него, и Шумът му се разтваря пред мене, и ме обвива като одеяло, и аз го прегръщам и притискам към себе си, приемам го в себе си така силно, сякаш никога няма да го пусна, и той изохква от болка, но също ме прегръща, също ме притиска, притиска ме с всички сили…
— Мислех, че си мъртва — шепне и топлият му дъх пари шията ми. — Мислех, че си мъртва.
— Тод — казвам и плача, и това е всичко, мога само да изрека името му. — Тод.
Той отново ахва остро и болката грейва в Шума му така ярко, че ме заслепява.
— Ръката — казвам и се дърпам от него.
— Счупена — казва той и се бори за въздух. — Диваците…
— Диваците ли? — ахвам аз на свой ред.
— Лошо си ранен, Тод — обажда се Кметът Прентис, застанал високо над нас. — Веднага трябва да вземем мерки.
— Може да го заведа при госпожа Койл!
— Виола — казва Кметът и аз чувам как Шумът на Тод вика Виола?, пълен с изненада от това, че Кметът ми говори толкова фамилиарно, — твоят дом на изцелението е твърде далече и Тод не може да язди чак до там с такава травма.
— Тогава аз ще дойда с вас! — заявявам. — Все пак се обучавам за помощничка!
— За какво? — обажда се Тод. Болката му вие като сирена, но той я стъпква и мести тревожно очи между мен и Кмета. — Какво става? Откъде знаеш…
— Аз всичко ще ти обясня — казва Кметът и го хваща за здравата ръка, — след като се погрижим за раната — после се обръща към мен. — Поканата за утре си остава. А сега бързай, чакат те за погребението.
— Погребение ли? — вика Тод. — Какво погребение?
— Утре — казва Кметът твърдо и тегли Тод след себе си.
— Чакай… — казвам.
— Виола! — вика Тод и се дръпва рязко от хватката на Кмета, но движението му причинява болка в счупената ръка, болка толкова силна, че го смъква на едно коляно на земята, болка така остра; така чиста и ясна, че войниците наоколо спират и извръщат очи към нея, вслушват се в нея. Аз се хвърлям към него, но Кметът ме спира с едно движение на ръката.
— Тръгвай — казва, а нещо в гласа му отрича всички аргументи. — Аз ще помогна на Тод. Ти върви на погребението, оплачи приятелката си. Ще видиш Тод утре вечер, жив и здрав.
Виола? казва отново Шумът на Тод, дави се от болката, изобщо не мисля, че гласът може да служи на човек при такава болка.
— Утре, Тод — казвам високо, мъча се да му го внуша, да сложа думите вътре в Шума му. — Ще се видим утре.
Виола! вика ме той отново, но Кметът вече го отвежда.
— Ти обеща! — викам след тях. — Помни какво обеща!
Кметът се извръща и ми се усмихва.
— Ти също помни какво обеща.
Обещавала ли съм нещо?, мисля.
И тогава двамата изчезват от очите ми толкова бързо, сякаш срещата никога не се е случвала.
Но Тод…
Тод е жив.
Навеждам се напред, свивам се одве и стоя така цяла минута, в която да попия истината.
— И с натежали сърца те предаваме на земята.
— Вземи — госпожа Койл хваща ръката ми след края на надгробното слово, изречено от една непозната жена свещеник, и слага вътре шепа пръст. — Сега я сипи върху ковчега.
Аз гледам пръстта и не мръдвам.
— Защо?
— За да покажем, че Мади е погребана с общите усилия на всички ни — тя ме побутва и двете се нареждаме една до друга сред останалите лечителки, събрани край гроба. Минаваме покрай ямата една по една и всяка хвърля вътре шепа суха пръст, която пада върху дървената кутия, в която сега почива Мади. Всички гледат да се държат възможно най-далече от мен.
Никой не ми казва и дума, освен госпожа Койл.
Обвиняват ме.
Аз сама се обвинявам.
На погребението дойдоха повече от петдесет жени: лечителки, помощнички, пациентки. В кръг около нас са подредени войници, много повече, отколкото според мен са необходими за охраната на такова скръбно събитие. Мъжете, в това число и бащата на Мади, стоят отделно, от отсрещната страна на гроба. Ридаещият Шум на Мадиният татко е най-тъжното нещо, което някога съм чувала.