Насред церемонията аз се чувствам още по-виновна, защото не мога да мисля за нищо друго, освен за Тод.
Сега, от известна дистанция, вече ясно си давам сметка колко объркан бе Шумът му, представям си какво ли си е помислил, като ме е видял в прегръдките на Кмета, колко ли приятелска е изглеждала тази сценка отстрани.
Мога да обясня всичко, но въпреки това страшно ме е срам.
А после Тод си отиде, отведоха го.
Хвърлям пръстта от шепата си в гроба на Мади, а госпожа Койл ме хваща за лакътя.
— Трябва да си поприказваме.
— Той иска да работи заедно с мен? — произнася тя, докато пием чай в моята стая.
— Каза, че ти се възхищава.
Веждите й се вдигат високо.
— Така ли било?
— Знам — отвръщам, — знам как звучи, но ако го беше чула…
— О, чула съм достатъчно от нашия Президент, дълго ще ми държи влага.
Облягам се на таблата на леглото.
— Но той можеше да ме…, не знам, някак си да ме принуди да му разкажа всичко за корабите. Но той не ме кара насила да правя каквото и да било — отклонявам поглед. — Дори позволи утре да се срещна с моя приятел.
— С твоя Тод?
Кимвам. Лицето на лечителката остава каменно.
— И ти си му благодарна, а?
— Не — разтривам лице с длани. — Видях какво стори армията му по пътя насам. Видях го със собствените си очи.
Настъпва дълго мълчание.
— Но? — вмята най-после госпожа Койл.
Нея поглеждам.
— Но той е наредил да обесят мъжа, който застреля Мади. Ще го екзекутират утре.
Лечителката изпуфтява презрително.
— Какво е още едно убийство за човек като него? Нима му коства каквото и да било да отнеме още един живот? Сигурно си мисли, че това решава нещо. Типично.
— Стори ми се искрено нажален от случилото се.
Тя ме поглежда косо.
— Не се съмнявам. Сигурна съм, че точно такъв ти се е сторил — после понижава глас. — Той е Президент на лъжите, моето момиче. Ще те лъже така добре, че ти ще вярваш, че ти казва истината. Лукавият разказва най-благите истории. Майчицата ти, Бог да я прости, не те ли е научила на това?
— Той не смята себе си за зъл — отвръщам. — Има се за войник, спечелил една война.
Тя се вглежда в мене напрегнато.
— Приспиване на вниманието на врага чрез привидно удовлетворяване на исканията му — казва. — Ето така се нарича стратегията му. Приспиване на вниманието на врага. Хлъзгав терен.
— Какво означава това?
— Това означава, че той иска да му сътрудничиш, да сътрудничиш на врага си. Това означава да се присъединиш към него, вместо да го победиш, а това е най-сигурният път ти самият да си останеш завинаги победен.
— Аз не искам да сътруднича! — изкрещявам. — Просто искам всичко това да спре! Искам този град да бъде дом за всички онези, които пътуват насам, дом, на който те се надяват. Искам тук да царят мир и щастие — гласът ми натежава. — Не искам никой повече да умира.
Госпожа Койл оставя чашата си, отпуска ръце в скута и се втренчва в мен.
— Убедена ли си, че това са желанията ти? — пита. — Или просто си готова да сториш всичко, за да закриляш твоето момче?
За секунда се зачудвам дали не разчита мислите ми все пак.
(защото, да, искам да видя Тод…)
(искам да му обясня…)
— Очевидно е, че не си лоялна към нас — продължава госпожа Койл. — След зловещото приключение с Мади мнозина тук вече не са сигурни дали опасността, която създаваш, не превишава твърде много ползата, която би могла да донесеш.
Полза, мисля.
Тя въздъхва, тежко и продължително.
— Искам да си наясно — казва, — че аз лично не те обвинявам за смъртта на Мади. Тя беше достатъчно голяма сама да взема решения за живота си и, ако е избрала да ти помогне, е, така да бъде — тя прокарва пръсти по челото си. — Толкова ми напомняш за самата мен на младини, Виола. Напомняш ми дори в моменти, не искам да си спомням онези дни — тя се изправя да си върви. — Затова, моля те, знай, че аз не те обвинявам. Каквото и да се случи.
— Как така каквото и да се случи? Какво означава това?
Но тя вече е излязла.