Същата вечер в дома на изцелението се провежда нещо, наречено бдение: всички се събират, пият слаба бира, пеят песни, които Мади е обичала приживе и си разказват истории за нея. Има и сълзи, моите сълзи се смесват със сълзите на другите и те не са щастливи сълзи, но не са и толкова скръбни, колкото биха могли да бъдат.
Защото утре пак ще видя Тод.
При дадените обстоятелства това е единственото, което би могло да ме накара да се чувствам по-добре.
Обикалям дома на изцелението, навъртам се край другите лечителки и помощнички, и пациентки, които си бъбрят помежду си. Никой не прави и опит да ми продума. Виждам Корин, седнала сам-сама на един стол до прозореца с особено гневен вид. Тя отказа да говори в мое присъствие след смъртта на Мади, дори по тази причина отклони предложението да каже няколко думи над гроба. Човек трябва да се приближи съвсем близо, за да види колко много сълзи са изплакали очите й и колко мокри са бузите й.
Сигурно ме е хванала бирата, но Корин ми се вижда толкова тъжна, че отивам и сядам до нея.
— Прости ми… — започвам, но тя веднага става и се маха, оставяйки ме съвсем сама.
Госпожа Койл приближава с две чаши бира в ръце. Подава ми едната. Двете наблюдаваме как Корин излиза от стаята.
— Не я мисли чак толкоз — казва госпожа Койл и сяда.
— Тя ме мрази от самото начало.
— Нищо подобно. Просто й е трудно, това е всичко.
— Защо?
— Е, това тя трябва да ти го обясни, не аз. Пий.
Пийвам. Сладко е, има малцов вкус, мехурчетата боцкат приятно небцето ми. Седим и пием мълчаливо още минута-две.
— Виждала ли си някога океан, Виола? — пита госпожа Койл.
Задавям се.
— Океан ли?
— На Новия свят има океани — казва тя. — Огромни са.
— Родена съм на заселнически кораб — отвръщам, — но съм ги виждала от космоса, когато пътувахме със совалката насам.
— А, разбира се, но не си стояла на плажа пред прибоя, когато водата се простира толкова напред, чак до хоризонта, движеща се и синя, и жива, и по-грамадна дори от грамадното черно отвъд между световете, защото, за разлика от космоса, океанът крие тайните си от човека, крие ги под вълните — тя поклаща щастливо глава. — Ако някога искаш да проумееш колко мъничко е мястото ти в плана на Бог за света, трябва да застанеш на брега на океана.
— Била съм само на брега на една река.
Тя изпуфтява.
— Тази река се влива в океана, не знам дали знаеш. Съвсем недалече от тук. Два дни езда и си на плажа. С кола може да се стигне и за половин ден, макар че пътят не е в добро състояние.
— Има път?
— Е, от него не е останало кой знае какво.
— Има ли нещо на брега?
— Там се намираше домът ми — отвръща тя и става. — Моят дом, в който заживях, след като кацнахме преди двайсет и три години. Трябваше да бъде рибарско селище, с лодки и всичко останало. След сто години можеше да стане и пристанищен град.
— Какво се случи?
— Ами същото, което се случи и по цялата планета, просто всичките ни велики планове рухнаха още през първите две-три години, трудностите бяха твърде големи. Оказа се, че да поставиш началото на нова цивилизация е много по-трудно, отколкото си бяхме представяли. Преди да се научиш да ходиш, трябва да пълзиш — после сръбва от бирата. — Понякога обаче, обстоятелствата те връщат към пълзенето — усмихва се сама на себе си. — Най-вероятно за твое добро. Оказа се, че океаните на Новия свят не стават за риболов.
— Защо?
— О, рибите са големи колкото лодките, плуват успоредно с тях, гледат те в очите и ти казват как точно възнамеряват да те изядат — тя се засмива. — А после те изяждат.
Аз също се засмивам. После се сещам на какво всъщност се смея.
Госпожа Койл ме поглежда в очите.
— Океанът обаче, е много, много красив. По-красив от всичко друго на света.
— Липсва ти — казвам и пийвам от бирата си.
— Да видиш океана веднъж означава да се научиш как след това да живееш без него — отвръща тя и взема чашата ми. — Дай да ти сипя още една.
През нощта сънувам сън.
Сънувам океани и риби, които ще ме изядат. Сънувам армии, които плуват в океана, а госпожа Койл ги води. Сънувам Мади, която ме хваща за ръката, изтегля ме нагоре и ме държи над вълните.
Сънувам гръм от небесата, който прави едно-единствено страшно БУМ! и то разцепва простора на две.
Подскачам от страшния звук, а Мади ми се усмихва.